Harpur's room

Задник!
Не знам какво му стваше на този тип.Менеше си настроенията както се качваха хората в автобуса.И пак минахме на "Вие".Явно до края на живота си щях да менкам с него тези две нещица "Ти" и "Вие".Въздъхнах и тръснах глава.Той влезна в стаята и ме подмина каточели бях пътен знак.
Браво бе Ваше Величество!
Погледнах го отново след което излезнах от стаята.Тръгнах по коридора след което и по стълбите надоло.Икономът който май се кзваше Хенри - до колкото бях разбрала - ме изгледа доста странно.Имах чувство,че ако можеше щеше да почне да мята мълний по мен.Вратата към всеидневната беше отворена и погледнах през далечния прозорец,че навън още валеше сняг...и беше натрупало доста,а Негово Величество беше наредил на всичко живот и не живо в този дворец да не ме пуска да си ходя докато навън вали и тем подобни глупости.Имах чувство,че съм нечия пленница!
Отпраих се към вратата където всъшност стоеше и стражата.Огледаха ме...едния повдигна вежда,а другия плъзна поглед по тялото ми.Извъртях очи.Тези въобще не ми харесваха.Бяха ми противни...цялата им раса...добре де тук излъгах.Това,че принципно расата им не е способна да обичам не ги правеше противни,а погледите с които ме гледаха.
- Искам да си вървя. - изрекох.
- Следваме заповеди.Следователно не може да ви позволим да напускате двореца. - каза единия,а на мен ми идеше да го убия.Сега вече се чувствах още повече като пленница.С едно докосване можех да отнема толкова енергия колкото бях отнела и от Краля...и да припаднат.Поне би трябвало.Но просто нямаше да се занимавам с това.
- Майната ви.И на вас и на краля ви! - изрекох.Знаех,че подобни думи дори не трябваше да си ги помислям,а аз дори ги бях изрекла на глас.Единия изръмжа и тръгна към мен,а аз следователно отстъпих крачка назад.
Сега какво ще ме убиеш ли?
Ако беше до толкова аз можех доста повече неща от един шамар,но точно в тази рокля всичко беше...трудно.

Пазача ме притисна към стената.Не можех да си поема въздух....Всичмко почна да ми се губи и тогава се свлякох на земята.Поемах си дълбоко въздух сякаш дишах за първи път.Изашлях се няколко пъти след което пак си поех въздух.Още обаче не ми беше добре.Не можех да възтановя дъшането си.Чух нечий сравително познат глас и някой ме вдигна от земята.Видях лицето на Краля.
Глупаво момиче...Какви ги вършиш.
Това бяха думите му.Бяха предназначени за мен.Просто поклатих глава,а той тръгна към стаята си.Отново си поех въздух след което се изкашлях.Не завиждах на този който щеше да се опита да проникне в двореца или да убие Краля...например.

Да...как познахте.
Той изглеждаше замислен и ми се прииска да узная за какво мисли.Изведнъж Негово Величество излезна от стаята,а аз пак си поех въздух.Не си направих и трудът да се надигна от леглото,а просто останах да лежа гледайки нагоре с празен поглед.
Не беше истина...От всичко живо което познавах този чове беше единствения който май не можеше да издържи минута-две в една стая с мен.Сигурно защото всички други се правеха,че не ме забелязват.Въздъхнах и леко се надигнах след което се изкашлях.Отказах се да слизам отново доло.Бог знаеше онея стражи какво щяха да си наумят пак,но аз си го заслужих...Той защитаваше краля си...,но ако имаше малко мозък...ако исках щях да съм убила вече Негово Величество,а той е жив...мисля,че не бях заплаха.С думи не можех да го убия,а само да го нараня...
Стига си мислила!

Изправих се и огледах стаята след което погледнах към вратата.
Кога ли ще се върне той?
Другия въпрос който ме мъчише обаче беше - искам ли да го видя?След всичко това...,но кого залъгвах исах да го видя и да го усетя отново.Изправих се и излезнах от стаята.Огледах се.Нямаше жива душа.Тръгнах по коридора след което по стълбите.Пазачите още бяха на мястото си.Минах покрай тях - от доста голямо разстояние - и тръгнах на някъде.По пътя видях иконома.Тъкмо беше излезнал от една стая.Зачудих се какво ли стои зад тази врата...Любопитството ме изгаряше от вътре.Отворих вратата и видях Неговот Величество вдигаш тежести.Повдигнах вежда и влезнах навътре в стаята или по-скоро фитнеса.

В залата кънтеше една стара Рап песен.Ръцете ми бяха изтръпнали,кожата ми настръхнала.Оставих тежестите,когато изпитах силна болка в ръцете.Дишах тежко и студени капчици пот избиваха по кожата ми.Разтърсих ръце и изохках.Изправих се в седнало положение и подпрях глава на ръцете си.
-Не мислиш ли,че е студено да се разхождаш така?-попитах Изабел.Да ароматът и се носеше във въздуха.

Приближих се към него.Това което вдигаше не беше ли твърде тежко?Това аз и след сто години па нямаше да мога да го вдигна.Застанах пред него и поклатих глава.
- Не. - думите излезнаха от устата ми.Бяха тихи и Бог знае дали ги е чул.Огледах го...не изглеждаше много добре. - Добре ли сте?
Той пак беше говорил на "ти",а аз го карах на "вие".Май ние нямаше да се кротнем с тази форма...Въздъхнах и поклатих глава.

Погледнах я и поклатих глава.Не бях добре.Бях възбуден.Защо бях толкова възбуден.
-Изабел...Съжалявам,но ще направя нещо което в действителност не ме интересува как ще приемеш.-изправих се и за няколко секунди я избутах де стената.Хванах я за бедрата и я вдигнах извръщайки я към мен опирайки гърба й в стената.Погледнах я и се усмихнах:
-Сега скъпа моя...Каквото ид а правиш няма да се измъкнеш....-устните ми се впиха в нейните ,а ръцете ми грубо раздираха плата на роклята й.

Какво?
За част от секундата бях притисната към стената.Устните му бяха върхо моите,а ръцете му махаха - или по-скоро разкъсваха - роклята с която бях.
И се върнахме в началото...
Когато му цъфнах тук и го целунах той пак ме притисна към вратата или стената...нямах много спомени.И пак почна да ме целува,но тогава се отдръпна,а сег надали щеше да се отдръпне,но и аз много не исках да се отдръпне.Исках го близо до мен...да го усещам.
Обвих ръце около вратът му,а той продължи със заниманието си да се отървава от ненужните ми - в момента - дрехи.