Старата част на града

Небе ...
Пастел ...
Размазано мастило...
Експлозия от тъмнина ...
Чакайте, чакайте, чакайте! Че от кога Никалъс беше станал поетичен?! Такива думи не обичаха да заемат излишно място в чисто научния му речник. Лексиката му ги отбягваше доста настървено, опитвайки се да ги избута в едно отделение на мозъка му, което кралят не използваше често.
И все пак ...
Бяла магия ...
Сребърна мрежа от лед ...
Нежна плетеница ...
Зима...
Беше късно. Може би два или три през нощта. Звездите отдавна бяха умрели погълнати от чернотата, а Луната плахо подаваше бледото си око иззад един огромен облак от сива прежда. Беше тихо. Много тихо. Онази тишина, която настава, когато снегът се сипе наоколо, притискайки всичко под тежестта на великолепието си. Върху бялата покривка оставаха едва забележими следи, които уморено очертаваха пътя на една самотна фигура. Движенията му бяха мудни, почти липсващи и най-честно включваха няколко крачки, спиране и дълго оглеждане. От устните му се отделяха малки облачета пара, които изчезваха в прегръдките на студа. Кожата на лицето му беше леко зачервена, косата мокра и цялата поръсена със скреж, но в очите му грееше онзи необикновен пламък. Вероятно поетичността на мястото и случващото се го беше накарала да е толкова творчески настроен. Погледът му се рееше над тънките спирали пушек, които излизаха от комините на сгушените къщи, а после се разтваряха в тишината. Не беше типично за Никалъс да бъде в такъв ... застой. Обикновено беше жизнен, весел и вършеше всичко с някаква неизчерпаема енергия. Сега, обаче, цялото му същество излъчваше спокойствие, каквото малко хора бяха виждали у него. Спокойствие и ... покой. Две различни понятия, които повечето бъркаха. Може би беше по-точно да се каже, че е застинал в няколко мига покой. Ръцете му бяха прибрани на топло в дълбоките джобове на якето, но това не пречеше мислено да ги размахва, изпълнявайки поредица от движения, които идваха директно от спомените му. Баща му го беше водил един-единствен път тук - още, когато беше единадесет годишен, по същото време на годината, в същия ден и час, за да му покаже, че един войник трябва да може да издържи при всякакви условия.
Не че Ник някога възнамеряваше да стане войник.
Просто трябваше да знае.
И ето че сега, десетки години, след като беше поел властта в ръцете си, кралят на левендите идваше за пореден път точно тук, връщайки се назад в миналото. Но без да използва силите си. Просто заставаше точно така, както и сега, и правеше онова, което правеха обикновените хора.
Спомняше си.
Съзерцание ...
Мълчание в кутия ...
Избледняващ спомен ...
Тишина.

Да, тези десети малки смърфа заедно събираха един мозък, с големината на топлийчена глава. Което напълно удовлетворяваше Арин. Ако можеше да го like-не, щеше. Ама, че работа, той дори не бе сигурен дали Ipad-ът му работи тук. Марк, Y U NO COME TO RAINTOWN AND TEACH THESE BASTARDS WHAT FACEBOOK IS!?
Ах, тези примитивни животинки май бяха пропуснали да се развият интелектуално. Нищо чудно, с крале като тези, единственото, което можеше да се очаква да се облагороди бе поп-фолк културата. Жалко, но факт.
И докато бродеше като сянка из познатите улици, където преди се издигаха могъществените каменни стени, обрасли с дъхав бръшлян, Тюсо не можа да изгони от съзнанието си сладко-горчивите спомените за своето царуване. Сега от неговото кралство бе останал само прахът и руините, които хвърляха зъбатите си, демонски силуети върху спящият нощен град, който сънуваше своето слънчево утро под песента на още сънените сови, акомпанирана от драскането на нечий молив.
Присъствието на другото същество достатъчно силно, за да се усети през тоновете мрамор и дърво, които все още поддържаха скелета на стария дворец. Той озадачено надзърна иззад една колона, с цел да не смути горката бедна душа. Хаха, да бе, все едно му пукаше за нечие друго благоразположение.
И сега там, където някога се бе простирала обширната, пищна тронна зала, в която векове назад всеки рицар идваше, за да даде своята клетва, коленичейки именно пред Арин, стоеше някакъв младеж и най-безцеремонно си пишеше нещо, без да си дава сметка къде се намира.
- Алоу, малкия, утре ще те намерят тук, притворен в айсберг. - да, отново Титаник му дойде на ум, нищо чудно, онази мадама много си я биваше, жалко, че беше толкова плиткоумна. Жени, какво да ги правиш...
Заглеждайки се по-внимателно, Тюсо разпозна единият от псевдо владетелите, който явно се изявяваше като хипстър. Явно и тук емотата вече не бяха на мода. Какво толкова бе сторило старото поколение, че да го накажат с такива наследници!?
- Ти не трябва ли да си в двореца си, който се намира на майната си, да пихтуниш, да тъпчеш и да чукаш жени. По мое време това се правеше, когато си крал. Сега като ви наблюдавам - чак ми се плаче. Седиш, тъпо вперил поглед в листа и очакваш той да ти заговори. Това е признак на умствено разстройство, знаеш ли? О, не, чакай, сетих се, ти си като дядо си Флориан и стихоплестваш, колко изискано.

"Съдбата чука на вратата."
Казал някой, някъде, някога. Или го написал? А може би беше композирал нещо на тази тема? Както и да е, такива екзистенциални въпроси в момента не занимаваха съзнанието на нашия прочувствен герой. Имайки се предвид, че стоейки си като пеперуда на студа, той явно беше измъкнал и лист, и химикал, подлъган от вълшебството на нощта, сега се чувстваше леко идиотски. И то не защото непознатият беше отбелязал напълно легитимния факт, че скоро ще се превърне в ледена скулптура на поет, а защото по принцип не вършеше такива работи и му се искаше да го обясни.
Само дето щеше да изглежда още по-идиотски от сега.
Ако въобще беше възможно.
И все пак Никалъс не беше от хората, които лесно се притесняват от думите на другите хора. Затова вместо да послуша инстинкта си и да започне да мрънка, обяснявайки как по принцип не пише, просто драсна нещо на листа и върна вниманието си върху току-що появилия се:
- По Вашето време? Трябва да е било преди хилядолетия. Искам да кажа ... закостеняло мислене, човече. Жените могат да вършат и други дейности, които са полезни. И онова, де, то си е забавно. Само, че нали знаете, че всичко трябва да си има граница, иначе омръзва.
Никалъс отмести драматично един мокър кичур от челото си, добавяйки към излъчването си още една причина за другия да измисли някой забавен коментар.
- Но да, изискано си е. За жалост или щастие психичното ми разстройство не ми позволява да измисля нещо по-поетично от думата "патица". Така че Флориан си остава на светлинни години напред. А Вие от къде всъщност го познавате?
Да. Щеше да е интересно да разбере от къде непознатият господин знае, че по някаква случайност нашето момче е крал, от къде познаваше Флориан достатъчно добре, за да знае за навика му да твори в рима и защо като цяло се държеше сякаш светът е негов.
Е, или поне това място.
Е,

- Уау, колко профанно мисля, а? За мен жената си е жена, ако не може да пере, да готви, да прави секс, за да ражда - значи е мъж. А аз лично не мисля да деля постелята си с индивиди от моя пол, независимо колко е модерно напоследък. - за годините и застоялия си живо, прекаран предимно в леглото, в нечия компания или в хамак на плажа, с оранжев коктейл с чадърче, Арин беше доста пъргав. Даже басирам се, че можеше да ви изуми със способностите си. / Не му казвайте, но дочух, че можел да прави шпагат./
Изкачи се по няколкото останали камъка от разрушените стълби, които някога бяха водили към неговият трон и застана в поза на фамозен рецитатор насред площадката, гледайки момчето от високо. / Този поглед му бе добре познат, защото високомерието бе едно от неговите хобита, които обожаваше да развива./
- Споделете ми, младежо, с каква душевна рана ви гложди безмилостно, че решихте да се самобичувате така. Никое същество, със здрав, пък дори и болен разум, не би стояло тук посред зима. Знам, че садо-мазото напоследък навлезе сериозно в нашето общество, едно време използвахме тези предмети във Великата инквизиция, Бог да я прости, милата, а хората сега им се радват. Що за извратено съзнание се зароди, а? - след краткия си етюд, поднесен доста майсторски, Арин слезе артистично от импровизираната си сцена, с държание, което изискваше овации.
- Аз и Флориан имаме чудесна история. Той е малко, неблагодарно копеленце, което обича да забива оръжието си в чужди гърбове, а аз съм от тези, които не могат да останат длъжни. И тук, в сценария се заражда една почти философска кулминация, която на вас не ви влиза в работата да знаете. Но знам за позорните му занимания, сиреч, безплодните му опити да създава литература. - Тюсо за пореден път стрелна шарещия си поглед към младежа, забелязвайки, че кожата му бе започнала да придобива небесен отенък, а косата му бе покрита с ефирен скреж. Липсваше му само един морков, за да стане снежен човек.
- Сериозно, хлапе, и без това имам намерение да ви видя сметката на всичките, не щеш ли случайно да ти спестя мъките още тук и сега. И за двама ни ще е къде-къде по-лесно, пък и ще бъда нежен - ще използвам огнестрелно оръжие, чиста работа.

Well, lets get old-school!
Напълно в стила на всяко величество щеше да е се засегне много, да се изплюе мислено върху лицето на противника, докато сваля тежката си стоманена ръкавица, после я захвърля в лицето на натрапника, вади меча си, води дуел на живот и смърт, умира театрално пронизан от куршум, докато неистово е размахвал парчето желязо, съжалява, че е изоставил кралството си в хаос и заминава за едно по-добро място.
Or not.
Първо подобна серия от действия беше толкова дълга и безсмислена, колкото горното изречение, и беше напълно излишна. Неведнъж светлокоското се беше опитвал да разреши екзистенциалния проблем на гордостта, честта и всички техни производни, и колкото и да мислеше, винаги оставаше с усещането, че би бил по-полезен на народа си жив, отколкото героично умрял преди да е успял да го остави добре защитен. Така де, дори в тази напълно платонично-идеалистична идея да се прокрадваха нишките на чист егоцентризъм, изразяващ се в желанието за живот на Ник, тя си изглеждаше напълно правдоподобна. Тъкмо поради тази причина нямаше намерение да умира нито сега, нито в близките няколко ... столетия? Не. Може би щеше да остане да тормози хората с детинското си държание в близките хиляда години. Щеше да е по-забавно.
Остана си все така Шекспирово-трагично на мястото, събирайки сняг, скреж, студ и разни такива производни, докато отвръщаше:
- А кой е казал, че въобще ще ми видите сметката някога, брато? - тъпо смесване на стилове, трябваше да си го признае, но така си му идваше отвътре, - Пък и не ми изглеждате като човек, който обича лесните неща. Така де, дори да накараш една жена да се превърне в домашна прислужница се изисква известна доза усилия. Пък аз съм далеч и от двете понятия.
Вдигна рамене и остави листчето настрани, отдавайки му ненужно внимание, сякаш е нещо важно. Не че върху него имаше нещо интересно. Или въобще написано. Просто трябваше да го остави така. Фабулата на ситуацията го изискваше. Не само непознатият можеше да се изявява като талантлив актьор!
- А за кулминацията ... нека позная. Макар че ще греша, вероятно. Вие сте му вярвали, а той Ви е предал, защото е смятал, че това е правилното решение. Без да влага чувства, просто мисъл. Защото рационалното е над всичко. Сега сте тук за отмъщение, но явно имате нещо против към всички величества, като цяло, макар че персонално те не са Ви виновни за нищо. Но ще се опитате да ни светите маслото, защото това се изисква от кодекса на злия-arch-злодей, който иска да отмъсти, за да отвърне на удара, да се почувства по-добре или просто защото е психо. Както сам казахте, лудостта е ... навсякъде тези дни. И може да е заразна.
Определено не искаше да обиди събеседника си, когото намираше за едно от малкото интересни неща, които се случваха напоследък.

- Страхотна реч, ако не бях се вкочанил напълно, щях да ви аплодирам, но мисля да се сдържа за сега. Надявам се това да не ви обиди. Знаете ли, може би ви е време да се заемете с театър и да изчезнете безследно от това измерение, преди някой да ви е светил маслото. Ще е голяма загуба на талант, който и без това липсва в наше време. - Арин прекара ръка през вече мократа си и украсена с ореол от снежинки коса, които се топяха и създаваха неприятното усещане за прогизналост по цялото му тяло. Мамка му, защо беше уцелил точно най-гадният сезон. Може би трябваше да поизчака малко със завръщането си, до лятото, например.
- Хм, да видим. Прекарах хиляда години в опити да отворя проклетия портал и може би е време за нещо по-лесно, да кажем, level 80. Мислех да изпробвам новият си умолителен поглед върху вас, но виждам, че не сте заинтересован. Трябва да ви уверя, много по-въздействащ е от puppy look. Но да речем, че сте прав и моята чест ще бъде неприятно накърнена, ако така безвкусно отнема живота ви. Какво да очаквам от вас в замяна, Ваше Лъжевеличество? Нека отбележа, не се приема кеш, чекове, кредитни карти, само услуги в моя полза. - а може би идеята да се отърве от един от владетелите бе примамлива, като пай, оставен да изстива на съседския перваз. Или пък не? Лошата репутация печели точки само в рекламния бизнес. Що за впечатление щеше да направи на останалите, ако затрие някакво безпомощно хлапе, което и без това очевидно мразеше живота си.
- Ау, карате историята ми да звучи отвратително пошла и така непоносимо комерсиална. Тук има сериозна завръзка, която трябва да се изиграе подобаващо и с ескалираща страст и буря от емоции. Какво е това мрън-мрън? - Лудостта не само бе заразна, но и май се предаваше по полов път, както и ексцентричността. Беше ги прихванал от една брулескна танцьорка от Лас Вегас, която обожаваше да фрапира околните със скандалността си. И въпреки всичко, Арин не съжаляваше и за един оргазъм споделен с нея. Но като гледаше, малкият нямаше как да се инфектира с нещо подобно, понеже имаше стамината на Джъстин Бийбър.

Да. Никалъс можеше да се закълне, че този симпатяга тук е луд като Шапкар! (Макар че нямаше представа защо прави именно такова сравнение). Все пак, не всеки ден човек можеше да срещне подобна личност, която изниква от нищото, прави някакви твърдения, които очаква другите да приемат за фундаментална истина, заплашва, опитва се най-малкото да засегне не кого да е, а един от кралете и на всичкото отгоре изисква благодарност, че не е убил него.
Него!
Негово Велоколепие Никалъс бла-бла Хал, който в момента стоеше като някой древен мислител на прага на пълното самоунищожение в този студ!
Май странният непознат беше прав, че ще вземе да стане на кубче лед.
Нищо де, един крал никога не цивреше като малко дете, показвайки слабостта си. Е, не поне и пред останалите хора. Още повече пред такива като този. Вярно, че нашият герой не беше стоял на трона, колкото Флориан, но нямаше намерението да бъде подценяван повече от колкото самият той иска.
- Мистър, просто Вашият опит си казва думата. - светлокосият наклони лекичко глава, - Затова ще оставя на Вас да допълните малкия си етюд от преди малко. Все пак, завръзката е във Вашите ръце. Нали?
Знаеше, че е опасно човек да си играе с огъня, още повече, когато въпросният човек се е превърнал в ледена висулка. В такива случаи пламъците имаха навика да разтопяват ледените формации, оставяйки от тях само малка локвичка. И до колкото можеше да разчита на нещото, което Ник наричаваше "Гъделичкането" , а останалите хора "шесто чувство", непознатият наистина изглеждаше способен да изпълни заканата си.
Тоест, ако Никалъс не се активизираше по някое време, де.
Но така или иначе, убедителността на този човек беше интересна. Не му вярваше, но нищо не пречеше да провери фактите. Разбира се, Флориан едва ли щеше да сподели нещо повече по темата за поезията, но пък можеше да се окаже достатъчно разговорлив що се отнася до онова нещо с предателството.

Напоследък,освен да рисувам,запълвах времето с четене на разнородна литература и мислите за разходки под открито небе.Рейнтаунското,никога не ме бе привличало повече.НЕЧУВАНО!
Идеите ми за нови краски се бяха свели до минимум и дълги минути просто стоях пред платното,без да ми идва нищо наум;умът ми беше другаде и напразно се опитвах да го отклоня от страничните занимания,но уви.Зазяпвах се най-често през прозореца и в един момент реших да нарисувам това,за което бленувах,но възможността да се докосна до него наистина,побързваше да ме разсее.
Запитах се,дали зачестилите ми срещи с хора,няма да ми повлияят зле,а че бяха главна причина за промяната,нямаше съмнение...На моменти се плашех и се замислях сериозно,после,обаче,пак изпадах под влияние на безоблачното време и слънчевата обстановка навън.
Тази сутрин станах,като вече не успях да се въздържа и излетях навън,веднага щом се облякох.Дадох старт на разходката си,набутвайки последните кифлички от чинията си,които съставляваха закуската ми,в уста и хлопнах вратата на кварталната закусвалня зад гърба си.Нямах търпение да стигна крайната цел на раздвижването си и набързо глътнатите хапки,се разбунтуваха в стомаха ми-стана ми тежко и това смущение забави хода ми.Успокоих се с мисълта,че забележителната стара част на града,няма да избяга и се заех да се развличам с други занимяния,докато краката ми ме отведат там.
Изглежда и други като мен се бяха спряли на малък сутрешен поход до мястото и из криволичещата уличка се мяркаха множество влюбени двойки и самотници.Шарещият ми поглед и както твърде повърхностно ми се искаше,с радост визира лице,което не ми беше безразлично.Само секунда ми отне за да се развълнувам до степен,която не ми позволяваше да осъзнавам какви ги вършя;мозъка ми се изключи и сякаш в главата ми нахлу мъгла,която замъгли трезвомислието ми изцяло.
Усмихвах се и с тази глупава усмивка,щях да я посрещна.Убягна ми мисълта,че при последната ни среща,бях прекалил с любезностите и твърде вероятно да бях дотегнал на момичето.Само думите в прав текст все още й спестявах и ако това беше единствения начин да я накарам да ми обърне по-специално внимание,то аз още сега щях да го направя.Нямаше начин да не е разбрала по намеците ми и заобикалките,това обаче не й пречеше да я прави сляпа към увлечението ми.Вероятно се чувстваше неловко...

Бях решен,че ще ида при нея,но тъй като и Лаура не предприемаше нищо първоначално,аз се възползвах от случая,да й се полюбувам отдалече.Явно удължих момента повече от необходимото и най-вероятно справила се с вътрешната си борба,прекрасния обект на моите обожания,дойде и ме поздрави.Това направи още в първата секунда толкова близо до мен:правилно бях предположил,че незнаеше как да се държи с мен и да си мълчим не беше най-добрата идея.
-Лаура..Каква,наистина,приятна изненада.-едва отвърнах,задавяйки се,в целия този ентусиазъм и вълнение.На секундата се обърнах срещу себе си и ако тоз час не успеех да се овладея,щяха да последват големи неприятности по-късно;не исках да изглеждам като идиот пре нея,време беше да се покажа в друга светлина.
След тези разсъждения,последваха други,които по същността си,излагаха максимата,че най-добре да бъда такъв,какъвто съм...Но следвайки я,само се излагах,излагах,мътните го взели!
-Това време,няма как да не те води тук в добро настроение!Самичка ли си дошла тук?
Докато си припомнях чертите й,не че бях в състояние да ги забравя,но го правех по-детайлно,осъзнах колко далече в миналото бе последната ни среща.Изумявах се,че не се бях сещал много пъти за нея,което си имаше своето правдоподомно обяснение,но мен продължаваше да ме тресе все същия срам.И преднай-големите тревоги не трябваше да забравям това лице

-Старата,новата...Имайки се в предвид,че не обичам излизанията много,а хората от тук и от там са едни същи,карат ме да не се чувствам на място,така че...-вдигнах рамене,едновременно с това поемайки си дълбоко въздух.Говорех бързо и никак не го докарвах до по-добро.Олеле,Баркли!Слабо.-А напоследък нещо се промени и някаква страшна сила ме тегли навън,под открито небе.Какво ще кажеш ти по повода?Ти не живееше ли наблизо?
Поне за едно можех да съм спокоен,че в този момент не се бях изпуснал за една малка подробност,част от една моя луда постъпка.Веднъж си бях наумил да я проследя с цел да науча къде е домът й.Може би с липсата на какъвто и да е късмет у мен и онзи внезапно изсипал се дъжд през онзи следобед,който провали мисията ми,беше най-добре.Вманиачавах се и само ако знаеше Лаура щеше да ме сметне за маняк;ако до този момент не бе прекъснала всякакъв контакт с мен от учтивост,то вече щеше да го направи.
Не можех да откъсна очи от нея.Бях от коравите по принцип и розовото червило и цветните сенки,не бяха в състояние да ми повлияят.Нейната естественост и напълно природна красота бяха неустоими.Копнеех да докосна деликатната кожа на страните й,която от пръв поглед се виждаше,беше мека като кадифе;късо постриганите й коси вероятно ухаеха приятно,а във фантазиите ми,на любимата ми ванилия;тънките й устни реално никога нямаше да ми дадат целувка,така че можех само да се задоволя с изкусителния им вид,докато от тях се сипеха думи

Надеждите ми също бяха на път да се изпарят,защото тя не говореше.А какво друго можех да очаквам,след като с поведението си я карах да се дистанцира,което ще рече,пак моя вина.Напрежението не ми даваше мира и ми идеше да ревна с глас,точно до това ме довеждаше болезнената реалност в момента и не виждах смисъл да го държа в себе си.Горях на клада...
Усмивката й,кокото и красива да беше и която хвърляше лъчите на сиянието си върху моето лице,ме караше да се гърча в нови агонии,защото не беше истинска-у нея хвърляха сянка безпокойствието и сигурността,че моя милост всеки момент ще подхване старата песен.В никакъв случай и ако насаждах неловко чувство в душата й и я лишавах от всякаква липса на думи,с които да отвърне,то по-добре аз да рискувам собственото си състояние и все така да продължа да тлея...Малко по малко,докато не изчезна напълно.
-Клише.-с изцъкване на език изтърсих,в отговор на своите мисли,без да се усещам,че го правя на глас.Последва кикот,който озадачи Лаура още повече и най-вероятно и втълпяваше,че говоря на нея.Звучеше като обида.-Изтърканите ми мисли.Прости ми,но самия аз се срамувам,че ставаш свидетел на тази моя вътрешна борба.От страх няма да подхващам темата на глас:в моите очи,тези чувства са напълно нормални,но зная колко нередни са те в твоите.-с тъжна усмивка изстенах и извърнах глава за да разтъркам очите си с ръка:влажността в тяха внезапно се беше повишила.Изкисках се отново и със същото неадекватно движение се обърнах с лице към нея.Не бяха минали повече от три или четири секунди и последните ми слова се сляха със следващите.Бързо смених темата.
-На разходка си значи...Ъм,хаа...чистия въздух е като едно ново начало.Като началото на деня,например,точно в нашия случай.Да
Завърших със същия престорен смях,което изнерви и самия мен

Краката ми тръгнаха покорно след Лаура и не че имаше такава вероятност,като да не се подчиня,но по тона й личеше,че е категорична-тази сутрин щяхме просто да се поразходим и толкова.Край на дискусията.
А що се отнася до моите тревожни мисли,загърбих ги.Жегна ме съжаление от начина,по който не взе думите ми под внимание,дори не ги обсъдихме на глас,макар това да беше правилния начин,а именно просто да ги отмине;жегна ме и неловкото мълчание и впоследствие се отказах аз да го нарушавам.Опитах се да не си проличи колко мрачно време е настъпило в духовния ми свят и все пак,настройвайки се за прием на положителни емоции от греещото слънце и щъкащите наоколо твари,пак не се получи.При всяка стъпка,стоварвах цялата тежест на тялото си върху земята,опустошавах тревата и късах листа от надвиснали клони и пъстри растения.После ги правех на още по-малки парченца и след като умираха в ръцете ми,тежко въздъхвах.
Неусетно бяхме извървяли миля,миля и половина,озовавайки се пред няколко сергии.Не обърнах внимание,но миризмата,която достигна до ноздрите ми,не ми остана безразлична.Тя не успя да подразни стомахът ми,по простата причина,че вече го бях напълнил,но оказа влияние над небцето ми и сухотата в устата ми остана само спомен.
Стрелнах с очи Лаура,която забелязвайки това с полузрението си,вдигна поглед нагоре,към лицето ми

Освен,че щях да се озова твърде близо до нея,приближаването ми до сергията ме порази още повече.Както и аз така внезапно бях избълвал всичките онези думи,така и нейния въпрос толкова неочаквано достигна до ушите ми.Естествено,не посмя да ме погледне в очите,докато го задаваше.
Не,че нямах готов отговор,веднага можех да изредя нещата,но просто не бях сигурен,че съм готов да ги изразя пред нея самата.Ах,тази сутрин май нямаше да е толкова прекрасна,каквато ми се беше сторила първоначално.Спечелих си още малко време,благодарение на човека,стоящ зад сергията,който ни даваше знак да поръчаме.
-Порция картофена салата,ако обичате.Дамата сама ще каже какво ще обича.-посочих Лаура,стояща от дясната ми страна,а на нея благо й се усмихнах.Мисля,че нямаше да свикна с блясъка в очите й и за това за пореден път попаднах в капана на обаянието им.
По пътя до тук дори нямах сили да я погледна,а ето че само това е било необходимо,че да се поободря малко.Почерпих от нейното спокойствие,докато тя на свой ред отправяше поръчката си.Почувствах се по-улекнал и гнева,който се беше надигнал,изтичаше вън от мен,както пясъка се оттичаше в часовника.Когато настана момента да отвърна,го направих без да се замислям,или пък панирам.
-Няма да оценявам и изобщо говоря за физиката ти,Лаура:не съм поет,но все пак съм човек на изкуството и мога да редя качествата й дълго.Няма да го направя не само,защото ще те смутя,но и още,защото съвършенствата й са на лице,видими и мисля,няма какво да се оспорва.Познанството ми с тебе аз ценя много: мисля,че в твое лице имам един чудесен събеседник.До сега винаги се държала мило,въпреки че моето поведение на моменти ти е идвало в повече и сега е момента да ти се извиня-отправям го сърдечно и разбирам,без да рискувам твърде,давайки обещания,че това никога повече не ще се повтори.По моему,ти си ангел,по всички параграфи...Да,като такъв те приемам,не съм се сблъсквал с твои недостатъци.Така или иначе никой не е съвършен.

Когато го каза,ходът на дъвченето ми се забави.За един кратък миг задълбочавах контактът с очите й,но всичко бе прекъснато от нея-тя извърна глава настрани.
Сведох поглед към чинията си,буквално го забих в нея,но кимнах.Тъй като най-вероятно нямаше как да забележи това,изразих приема на думите й на глас.
-Това означава много за мен.Винаги съм искал да се обграждам с приятели и подбора,до който прибягвам е не за друго,а зощото дължа те да са истински,до мен,когато и на тях им е възможно.-Прекъснах мисълта си,усещайки се че навлизам надълбоко в тема,за която,нито ми се говореше в момента,нито щеше да се изчерпи с малко думи.
Сложих кубче от картофите в устата си и след като го сдъфках,преглътнах,оглеждайки наоколо.До сега се страхувах от този момент,когато самата Лаура ще чуя това,с което въпреки всичко,бях наясно:дращех с нокти по скалпа си,а ето че всичко дойде и отмина.Колкото и по-леко на душата да ми беше,не можеше да се каже че не страдам.Още асимилирах нещата и се борех с това да осъзная,че тя не отвръща на чувствата ми и до момента опитите ми се овенчаваха с неуспех.Поне за пред нея го докарвах;способността да избирам измежду множеството маски,се беше възвърнала.
-Разходките са приятни,но не вярвам на хората,които твърдят че те са любимото им занимание.Изключваме тях,така че имащ ли други любими занимания?Примерно,моето е рисуването,нищо че е самата ми професия.Преди да стане такава,дълги години ми беше само хоби.-с весел тон обясних

-УАУ..-първоначално с много ентусиазъм изречено,но после продължаваше да ми се струва все още като приятно съвпадения,но не толкова мащабно невероятно.Отдавна търсех своята сродна душа,която,надявах се силно,щеше да споделя интереса ми към рисуването ми.За момента то беше моя живот,но бях готов за онова нежно същество,което също да наричам така:несъмнено можех да ги обичам по равно,защото,макар на пръв поглед малките размери на сърцето ми,съизмеримостта на пределите му можеше да побере и двете ми любови.
-Като че ли с бавните моя милост е в най-лоши отношения.Аз съм по онези танци,които нямат точно определен набор от движения,строго определени и еднкви за всички.Свободните,свободните...Като се замисля това най-вероятно не ме прави специалист,но танцувам само за забавление.
Засмях се,като побързах да я уверя,че не ме бива особено,ако не и изобщо.Така си беше,но не можеше човек да умее всичко,нали?Мислите ми тръгнаха в посока,която ми казваше,че в една връзка,участниците винаги се допълваха едни другиго.Криво се усмихнах,налагайки си най-сетне да спра.Съмнявах се болката да отшуми с едно щракване на пръсти,терзанията,обаче можех да оставя за момента,в който останах сам.
-Повярвай ми,ако сега ме помолиш,не бих танцувал:едно,защото сме на улицата и второ,че когато го правя,на хората наоколо не им прави впечатление,тъй като и те са заети със същото,не биха се насочвали да ме иронизират,когато най-вероятно са и пияни,нали?Ха-ха.Честно,ти били ми показала свои картини или също се свениш друг да ги погледне,след като не се занимаваш със самата дейност професионално?

Емоциите й станаха и мои такива.Моето лице също се изкриви в печална гримаса,същевременно с нейното,което и да заплачеше сега,нямаше да се изненадам.Опитах се безмълвно да й подскажа,че на мен може всичко да сподели и на воля да пусне,всичко трупащо й се от вътре.Както ценях събеседника и приятеля да умее да изслушва,така и аз бях готов на същото.Тъмен облак надвисна над главата ми и внезапна болка прониза главата ми.Стана ми зле от това,че тя се натъжи.
-Най-вероятно скъпия господин,твоя баща,е на по-добро място,недостойно да се сравнява дори с необикновенния Рейнтаун.Помни геройството му и хубавите моменти,които сте имали заедно и го извади от списъка с тревогите си.Прости ми,дори незнам какво се е случило с родителя ти,но зная че подобни разсъждения помагат,ти също,не си дете.Съжалявам...-с мек глас се произнесох и топло се усмихнах в нейна посока.Щом ми хрумна,веднага го направих,без да се поколебая дори за миг:положих ръка на крехкото й рамо,с другата държейки чинийката със салата и сякаш потвърждавах думите си.Аз и бях приятел,нали;за какво съм й ако не за точно такива ситуации.Взех пожълтелия с времето пергамент и изцъклих очи при вида му.-През цялото време на думи си скромничела,момиче.Това е толкова изкусно направена рисунка!Ужасно добре представена детайлно.
Поглеждах нея,после картината,после пак нея...Ах.Не обичах онези,които сами възхваляваха постигнатите си резултати,но и страшно се ядосвах и на онези,които скромничеха до последно.В Лаура определено имаше потенциал и както изглежда тя беше всестранно развит талант.Страхувах се да разбера какво може в танците.
-Това изглежда като че да е правено отдавна...Ако не е проблем,били признала колко годишна си всъщност.Рейда,нали?