Старата част на града

First topic message reminder :

-Най-вероятно скъпия господин,твоя баща,е на по-добро място,недостойно да се сравнява дори с необикновенния Рейнтаун.Помни геройството му и хубавите моменти,които сте имали заедно и го извади от списъка с тревогите си.Прости ми,дори незнам какво се е случило с родителя ти,но зная че подобни разсъждения помагат,ти също,не си дете.Съжалявам...-изрече Найджъл.
Свила устни, аз погледнах към него и погледите ни се засякоха.Макар и' изражението ми да беше тъжно,успях да се усмихна признателно. Беше много мил.И говореше по такъв начин... Настъпи мълчание, през което аз мислех за баща си,гледайки картината.Много го обичах и още ми липсваше.Но,както каза Найджъл,сега беше на по-добро място.Надявах се.
-Това изглежда като че да е правено отдавна...Ако не е проблем,били признала колко годишна си всъщност.Рейда,нали?-проговори момчето и ме откъсна от дълбокият ми размисъл.
Погледнах Найджъл.Нямаше смисъл да го лъжа. Затова просто кимнах,подкрепяйки твърдението,че съм рейда,огнена птица.Ясно беше,че и той е свръхестествено същество,но в момента по-важно бе каква съм аз,поне за това говорехме.
-На 567 години съм.Да,много са. А рисунката...Рисунката е правена преди сто шейсет и три години. -обясних аз.
Обърнах рисунката и му показах леко размазаната дата,написана в ъгълчето на пергамента. Отново улових погледа на Найджъл и се усмихнах. Понеже нямаше защо повече да гледаме картината,сгънах я отново на четири и я прибрах в чантата си.
Огледах се,забелязах пейката наблизо и отидох до нея.Седнах и посочих мястото до себе си на Найджъл.

Трескаво заобмислях подхващането на друга тема,загърбвайки последната зад гърба си.Тозчас ми се прииска пак да кача усмивката на лицето й и да прогоня сълзите й,които със силен напор се опитваха да си проправят път навън.Гледах я смирено,без следа че изобщо се старая да предприема нещо.
Лаура се отби в страни и се отправи към близката пейка,където и седна.Поканата й да я последвам не закъсня и с кимване,аз й дадох знак че вече съм я приел.Хвърлих поглед през рамо и след като разбрах,че няма какво,уж да проверявам,тъй като на това място улицата беше безлюдна,се понесох към Лаура.
На бързо се настаних от лявата й страна,като всичко в мен се преобърна,надявах се,обаче,това да остане скрито за нейните очи.Не се дистанцирах твърде много,за да избегна случайни забележки,ако имаше такива,но не седнах до нея и твърде близо...Причини,обясними.
Все още имах от картофите в чинията си,но вече не можех да преглъщам без да имам нужда,както правех в началото.Оставих я настрана и се осмелих пак да пристъпя към това да търся очите й.
-Днес срещата ни е чиста случайност,но не виждам причина да крия,че много ме зарадва.Не съм го споделял с другиго до сега,знам ли,може би има такива,които също го приемат по същия начин,но започвам да се убеждавам,че непланираните събития от живота са най-пълноценно и приятно изживяни.

С кимване Найджъл прие поканата ми да се настани до мен.Хвърли поглед през рамо,уж за да провери нещо,но после бързо обърна главата си,завървя и след малко вече седеше до мен-нито прекалено близо,нито далеч.Може би се притесняваше да навлезе в малкото ми лично пространство,притесняваше се да не е прекалено близо. Това беше обяснимо-преди се притесняваше и ръсеше чудесии,а аз, без много да се старая да съм мила,му отправих забележка. Найджъл остави чинията настрани и погледна към мен.И аз оставих почти пълната си чиния,вдигнах глава и погледите ни се срещнаха.
-Днес срещата ни е чиста случайност,но не виждам причина да крия,че много ме зарадва.Не съм го споделял с другиго до сега,знам ли,може би има такива,които също го приемат по същия начин,но започвам да се убеждавам,че непланираните събития от живота са най-пълноценно и приятно изживяни.
През цялото време,докато Найджъл говореше,аз само го гледах в очите.След като спря усмивка се изписа на лицето ми и няколко секунди просто продължих да го гледам,но се осъзнах,отместих погледа си и обърнах глава настрани,изтривайки усмивката от лицето си. Вдишах и издишах дълбоко,след което пак се усмихнах.
-Да,обикновено се случва това,което най-малко очакваме.Животът е това,което се случва,когато кроиш други планове. Аз мразя плановете,затова се оставям на случайността,не решавам нищо за следващия ден,взимам решения на момента...И искренно се радвам,че срещнах точно теб,ти си добра компания.
Отново,почти несъзнателно обърнах глава към него и улових погледа му,а странната непозната усмивка се появи на лицето ми.Просто стоях така около минута,докато едно гласче в главата ми не ми прошепна "Какво,по дяволите,правиш,Грийн?"...Отговорих си сама-"Нямам представа".Нямаше смисъл,но често не мислех за смислени неща.Изведнъж осъзнах,че още се усмихвам и го гледам.Рязко се обърнах на другата страна.Затворих очи и пак ги отворих.Облегнах се на пейката,за секунда погледнах към Найджъл и му се усмихнах,след което се загледах някъде пред мен,стискайки устни.

Ако до този момент не бях ревнал с глас,то всеки момент щеше и това да се случи.Запитах се,дали имам силите да продължавам да стоя до нея,на толкова близо от обекта на чувствата ми,и отговорът беше,че по-скоро няма да издържа.Единствената надежда беше,да слушам медения й глас,редящ слова,каквито и да е,не ме интересуваше.Но от както стана въпрос за баща й,Лаура замлъкна и стана много по-замислена,от колкото съсредоточена върху моята компания.Това ме убиваше.
Разко спрях с барабаненето на пръстите по коляното си,а самото такова,в комплект с целия крак,се тресеше неистово.Опитах се да го задържа,когато Лаура забеляза това и тихо се засмя.По моето лице,също изникна широка усмивка,само защото най-сетне тя бе изразила много по-бодра емоция.
Бях шут,от където и да ме погледнеш-от всякъде,но този път не ми беше до вайкане,а по-скоро приех тази подробност като благодат.Направих тъй че за по-дълго да удържа фронта на тази нелепа позиция,но накрая тя омръзна първо на нея,а впоследствие и на мен.Вече не беше така смешно както в началото.
-Още ли мислиш за това?..-попитах със загрижен глас.А,че бях загрижен,бях,повече от всичко.С шепот добавих.-Недей!

-Още ли мислиш за това?..-попита ме със загрижен глас Найджъл и се досетих,че под "това" има предвид баща ми.Погледнах към него,а той добави шептейки:-Недей!
Опитах се да се усмихна и да отрека,да кажа,че не мисля за това...Но не,точно за баща си мислех.Той е бил добър,мил,грижовен,смел,служител и приятел на краля и кралицата...Имам някаква рисунка на мен и него,рисуваше ни местен художник.Тогава,на рисунката съм била на четири и той ме беше гушнал.Още пазех рисунката,но си и' личеше,че е наистина стара...въпреки това бе едно от най-скъпите ми неща.Зачудих се,дали ако не беше умрял мама щеше да се промени и да се държи зле с мен,да не ме защитава и обича,което ме бе накарало да я намразя.Откакто се помня твърдях,че нямам семейство.И си беше истина.Можех да се задълбочавам много навътре в тази тема,но не смятах да го правя,поне не сега.
Погледнах към Найджъл,вдишах и издишах дълбоко и казах:
-Не мога да не мисля за това,Найджъл...Баща ми...Ако не беше умрял всичко щеше да е различно,нямаше да...Няма значение...
Никога не разказвах за детството си,за тийнейджърските си години,за семейството ми след като истинският ми баща беше умрял.Не исках да разказвам за това как на седемнадесет годишна бях убила трима души и опожарила цяла гора...А след това следваха пак лоши години за мен...Но Найджъл не трябваше да знае това.Може да бях убила злите си роднини с причина и без да се осъзнавам,но след това следваха доста скандални неща.И аз имах вина,и аз бях отнела невинни животи.Но не исках Найджъл да знае това.Исках да ме мисли за ангелът,който съм на пръв поглед.

П.п.Съжалявам за забавянето и глупавият пост..

PS:Нямаш грижи ;)

Разбира се,че не можех да искам това от нея,все пак ставаше въпрос не за някой произволен човек,а за баща й.Не целях нищо друго освен това да й помогна да се почувства по-добре и точно към успокоението се стремях с последните си думи,уви.Може би трябваше да й го втълпя с не токова прости слова,но вече губех надежда.Беше на път да даде повече подробности и детайли,обаче размисли,което ми подсказваше за колко сериозни и страшни неща може да се загатнат в историята й.
Не спрях да бдя над нея,все тъй загрижен;ако очакваше да се откажа,нямаше да се случи друго,освен да удари на камък.Това ми поведение не беше просто от общоприета необходимост;а как да го разбира?!Истината бе,че сам самия не можех да си повярвам,но ето,че безусловната ми любов към нея беше факт и официално всеки,дори тя,вече можеше да ме съжалява.Изпитвах велико чувство и тъгата,която носеха тези мои признания(ако се осмеля да ги направя),не бяха преувеличение:както изглежда любовта ми към Лаура се очертаваше като необратима...несподелена.Ако досега всяка сутрин се събуждах без никакви грижи,то от сега нататък изгрева щеше да е съпътстван от напразни блянове и мисли за това дали е щастлива.
Трепнах и шумно дъхът ми секна.Кислородът отново нахлу в дробовете ми,но аз дори не го осъзнах-вече приветсвах мрака,който настъпваше в духовния ми свят,трябваше да започна да го приемам.В отчаянието си не се усетих как съм я запитал:
-Щастлива ли си?
Как изобщо си позволявах?Дори не го бях осмислил;сякаш Лаура знаеше какво се случваше в главата ми до преди секунди.Не правех разлика между това,че до преди секунда съм водил разговор със себе си,а не с нея.Вероятно щеше да ме помисли за смахнат,ами че как,прескачах от тема на тема,без никаква връзка помежду им.
Но аз наистина исках да узная,така че след малко вече не съжалявах да чуя отговора й.Ако Лаура беше щастлива и аз щях да се чувствам по-спокоен,въпреки бодежите,които от сега нататък щяха да се обаждат при мисълта за красивата й същност

-Щастлива ли си?
Този въпрос наполовина ме ужаси,наполовина ме зарадва.Някой се интересуваше от това как се чувствам,някой ме обичаше.Това ме успокоявяше донякъде,защото доказваше,че не съм истински дявол.
А дали съм щастлива?Щастлива ли съм,някога била ли съм щастлива?Аз съм огромен "оптимист",нали, сигурно трябваше да кажа,че съм щастлива...Но май щеше да е лъжа.И аз не можех да определя.Този въпрос ме обърка и това ми пролича,дори не се опитах да го скрия,не мислех за това.Просто седях,гледах в една точка с леко отворена уста, замислена. Знаех,че трябва да отговоря на въпроса...Но какво да кажа?"Да,аз съм истински щастлив човек",което донякъде бе лъжа или "Не,не съм щастлива",но щеше да е гадно. Свих устни и се облегнах на пейката.Имаше моменти от живота ми,когато бях наистина бях щастлива,имаше и такива,когато бях истински тъжна.
-Аз...Да...Щастлива съм.
Добре,избрах първият от двата възможни разговора.Лошо,че не прозвучах особено обедително.Но какво да се прави...Знаех,че Найджъл го е грижа за мен, и ще е по-спокоен,ако знае,че съм щастлива.Срещнах погледа му и се помъчих да му се усмихна.И на него не му беше леко,искам или не,аз му причинявах болка. Сведох глава и вперих поглед в краката си.

-Наистина ли?-с треперящ глас,изтрелях реакцията си с думи.Лаура отговори просто и въпреки,че на места,прекъсваше мисълта си и да личеше,колко несигурна е,тя нямаше да ме излъже...Нали?!-Това е много...много хубаво.
Понечих да се впусна в още житейски размишления,но се отказах преди да съм го сторил,защото възможността да се страхува да бъде искрена със мен,ме засегна.Ако беше истина,няма й ни най-малка представа колко болно и обидно ми ставаше от това,а дори и да имаше,не беше в състояние да ме накара да й простя.Запитах се дали да й намекна,загатна или директно да й го кажа,но не можех да взема каквото й да е решение.
Всъщност аз дори не знаех какво криеше толкова,всеки обаче имаше неща и случки от живота си,които не беше уместно да разкрива пред всеки.Знаех само,че чувствата,които беше пробудила в отнесен,обикновен художник като мен,се усилват макар бариерата помежду ни и не се отчуждавах в момента на най-дълго прекараният ни миг заедно,който течеше сега

-Наистина ли?Това е много...много хубаво.
Опитах се да се усмихна,но не успях.Чувствах се зле от това,че го лъжа,че не съм честна с него.Той заслужаваше да съм напълно откровена,искренна.Сигурно можех да му споделя всичко.Но беше някак странно.Никога не го правех,не се разкривах пред никого. Е,Найджъл не беше като другите,който съм срещала,но...Пак беше странно,бе нещо ново за мен.Може би щеше да ми се обиди от това,че не съм честна с него.Май наистина стана така. Чувствах се странно не само заради това.Може би и аз имах чувства към него.Найджъл беше добър,беше мил,талантлив,наистина ме харесваше.Но...Не,не можеше.Въздъхнах тежко и погледнах на едната страна,после на другата-към него,но бързо отместих погледа си.Какво трябваше да кажа сега?Седяхме един до друг,в красивата стара част на града,говорихме си спокойно...Но хиляди чувства и емоции имаше в нас,чувства и емоции,които не изразявахме.
-Ъъ..Найджъл...-започнах аз,но така и не продължих,гласът ми сякаш срещна невидима бариера в гърлото ми,не искаше да излезе навън,не знаех какво да кажа.
Пак настъпи мълчание,а аз искренно се надявах Найджъл да го наруши възможно най-скоро.

Настръхнах цял,при изричането на името ми,в промеждутъците на недоизказванията й и ясната несигурност,която се долавяше в тях.Бях готов да скоча от пейката и да падна в краката й;само колко нежност и невинност носеше тонът й,по който,вече имах съмнения,си личеше,имаше да ми казва нещо,различно..Промяната в мислите на Лаура,беше изписано върху лицето й,с поруменели страни,при чийто вид,едва запазвах самоконтрол.
Самоконтрол и пълната липса на такъв в момента-от това страдах в тези секунди,а не за,че съм отблъснат и нежелан по начина,по който на мен ми се иска.Вече ми убягваше,изобщо стиска ли ми да й призная,че се страхувам как да живея с мисълта,няма с кого да споделям потока от чувства или вече го бях направил?И така да беше,не ми олекваше особено,защото вместо да се откажа,в мен напираше все по-голяма настойчивост,която,лудост или не,най-вероятно щях да й натрапя.Вълнението не ми оставаше и минутка покой,тъй като всяка такава ставаше все по-изненадваща и емоционална от другите и можех само да гадая,какво ни очаква до края на срещата.Ускореното сърцебиене беше на лице,всеки момент очаквах инфарктната атака.
-Слушам те,Лаура.Правя го още от самото начало,но впоследствие твоя глас,почти не се чуваше.-до колкото ми позволяваше напрежението,плод на любопитството,тресящо ме,докато очаквах да продължи,топло се усмихнах на трежожните й очи.Нищо друго не беше от значение,освен това да я изслушам,а щях,когато я накрам да ми се довери.Дано,дано,дано..Нямаше да издържа,ако вече се беше отказала и отново се поправи,с думите:"Няма значение".-Мълчанието пред другите и таенето в себе си,не е най-доброто решение.Какво е,кажи ми.
Нямах представа какво щеше да ми каже,но важното бе,че беше на крачка да го сподели.Така се зарадвах...Целях да знае,че отдавам сърце и душа във взаимоотношенията с хората,които ценях,а ето че бях спечелил нейното доверие.Бях,нали?!

-Слушам те,Лаура.Правя го още от самото начало,но впоследствие твоя глас,почти не се чуваше.Мълчанието пред другите и таенето в себе си,не е най-доброто решение.Какво е,кажи ми.
Как да не му кажа?Господи,как да не му разкажа всичко?Беше толкова мил,говореше по такъв начин...Но това щеше да е напълно против моята същност.Никога не споделях.Но защо?Знам отговора-страхувах се да не ме предадат.Толкова често през тези 567 години ме бяха предавали и нагрубявали,че вече не знаех на кого да вярвам и какво да правя. Но Найджъл...Найджъл едва ли щеше да ме нарани,колкото и егоистично да звучи от моя страна,него го интересуваше само моето щастие. Вдигнах ръка,леко трепереща и я сложих на рамото му,след което го погледнах и бавно заговорих:
-Виж,Найджъл...Разкажа ли ти цялото ми минало,вече няма да ме мислиш за добър човек.Аз не съм добър човек,аз дори не съм човек...Убила съм много хора Найджъл,убих половината си семейство,бягала съм много пъти,когато е ставало сериозно,преживяла съм много ужасни неща и много пъти съм била виновна за смъртта на невинни...
Гласът ми заглъхна,аз махнах ръката си от рамото му и се облегнах назад,дишайки и издишайки дълбоко.Туко що без подробности му бях казала най-зловещите неща в живота си..

Опитах се да запазя самообладание,но след третата секунда вече не ми пукаше,дали успявам или не.Възприемах ли я още като ангел;отвръщавах ли се от Лаура,страхувах ли се от нея и трябваше ли да го правя?Със сигурност очакваше някое от изброените от мен и едва ли щеше да ме вини ако в този момент стана от пейката и й обърна гръб,амо че аз нямах такова намерение.Асимилирах набързо поднесеното от устните й,вината,обаче,да го получа в такъв вид,бе изцяло моя,защото аз настоявах да ми разкрие душата си напълно.
Мигах на парцали,докато тя всячески се опитваше да скрие лицето си и накрая отчаяно схлупи ръцете върху главата си:осъзнаваше сериозността на постъпката си,погубените животи и риска да бяга,вероятно както е правела с години,а и това че може би се мрази.Да,щом очакваше да бъде мразена от мен,най-вероятно сама беше достигнала до такова състояние.Силно се притесних,отдавайки се на болезнената мисъл,колко ли страда самата.В съзнанието ми настъпи ураган от емоции,който не беше в състояние да се опише с нищо друго,освен с хаус.Объркването и липсата на ума и дума,бяха предвидими.
Неочаквано се вкопчих в ръката й,прекъсвайки появилия се поток от сълзи в очите й,преди да е паднал на каскади по страните й.Продължих с настоятелния напор на пръстите си,които искаха да се преплетат с нейните,независимо че Лаура се взираше въпросително в очите ми,със секнал дъх.Разгадах по изражението й,че ме укорява и упоритостта ми е узпяла да я ядоса.
Преборих се с крехките й пръсти,въпреки всичко.Постарах се да проличи колко категоричен съм,отсичайки.
-Ти не си лоша персона,Лаура.Сама правиш така,че онези,които са наясно с истината,да се отвръщават от постъпката си,защото ти самата го искаш.И когато си изправена пред света,говорейки за недостатъците и грешките си,сама го показваш.А колко много убийства стават всеки ден,колко много от тях са извършени неволно или при самозащита или когато е бил застрашен живота на най-скъпите ни същества?Преди колко години се е разиграла твоята история,а-три,четиристотин?!Погледни ме...Не бива да живееш в миналото;то се случва и е нужно да помним само най-хубавите моменти и да се стараем в настоящето да не повтаряме грешките си.Да не мислиш,че онези,които са на власт сега,не са минали от там,от където ти по погрешка си се озовала и сега се връщаш?
Последното го изплюх с няколко октави по-висок глас.Изглежда се бях разгорещил прекалено,което привличаше вниманието на излищни свидетели

]center]-Ти не си лоша персона,Лаура.Сама правиш така,че онези,които са наясно с истината,да се отвръщават от постъпката си,защото ти самата го искаш.И когато си изправена пред света,говорейки за недостатъците и грешките си,сама го показваш.А колко много убийства стават всеки ден,колко много от тях са извършени неволно или при самозащита или когато е бил застрашен живота на най-скъпите ни същества?Преди колко години се е разиграла твоята история,а-три,четиристотин?!Погледни ме...Не бива да живееш в миналото;то се случва и е нужно да помним само най-хубавите моменти и да се стараем в настоящето да не повтаряме грешките си.Да не мислиш,че онези,които са на власт сега,не са минали от там,от където ти по погрешка си се озовала и сега се връщаш?
Свих устни и успях да спра сълзите си.Найджъл бе доста упорит.Но..в думите му...В тях имаше смисъл. Бяхме привлякали погледите на минаващите наблизо,но не ми пукаше.Просто спрях да плача.Мразех сълзите и сгеа се чувствах слаба,задето съм разрешила да потекат. Найджъл държеше китката ми,но нежно.Вдишах и издишах дълбоко,облегнах се назад и заговорих:
-В думите ти,Найджъл,има смисъл...Но аз не извърших убийствата при самозащита или неволно.Понякога имам чувството,че отвсякъде ме наблюдават тези,който съм убила...-поех си дълбоко въздух и замълчах.След малко продължих.- Знам,че има хора в моето положение...Но те загърбват миналото,а аз живея в него доста често. Сложно е.Да,сложно е.Често съм една бездушна кучка,но понякога се осъзнавам и...изпитвам вина.
Въздъхнах.
След малко издърпах китката си внимателно от пръстите му,сложих ръка на пейката,хвърлих бегъл поглед към Найджъл и обърнах глава настрани.
[/center]

П.п.Съжалявам,че е толкова скучен,кратък и лошо написан пост,и за закъснението.Нямам време,а ако исках да е хубав трябваше да се бавя още.