Магазин за мебели

Като че ли,щом се озова,само на косъм,от това да опознае юмруците ми,консултантът защрака с пръсти по клавиатурата на касовия апарат,много по-чевръсто.Не пропуснах да добавя ново провокиращо го подмятане,но да беше мислил по-рано,преди да е изпробвал коронния си номер върху мен(обзалагам се,че щом го използваше днес,много други клиенти на магазина е изнервил преди да се появим ние).
-я,как сте умеели да се вслушвате в желанието на клиентелата!Дано сте си извели поука и от тук на сетне доброто ви държание няма как да не бъде възнаградено:нищо чудно,че сега страдате от плачевна нужда за повече оборот.
Благо се усмихнах,от което очите ми се потулиха в трапчинките,които се появяваха дори когато гримасничех,вследствие на друга емоция.Залюлях сплетените ни една в друга длани,моята и тази на Мери,подканвайки я също да се изсмее в лицето на този,грам не рзбиращ от консултанство,индивид.Не бях от хората,които се присмиват на чуждото нещастие,но рано или късно той трябваше да спре да постъпва по същия нащин с други.
Имах чувството,че нищо и никой не е в състояние да помрачи настроението ми.Наслаждавах се на ситуацията и до толкова бях обладан от нея,че не осъзнавах колко свободно се държа с момичето до мен,не за друго,а защото познанството ни датираше съвсем от скоро.Толкова:на идване нямахме представа един за друг,а щяхме да излезем като повече от познати;смело можех да ни нарека приятели.
-Най-сетне ще се отървем от господина.-говорех с веселост,неприсъща за такъв обикновен ден.Чувствах се прекрасно и стига да ми минеше през ума,щях да дръпна Мери,за да танцуваме заедно.Още държах ръката й

-Слава Богу-изрекох набързо. Ръцете ни продължаваха да стоят сплетени и това ми доставяше някакъв комфорт, успокояваше ме и случката с консултантът, както и отвратителното му, непочтително държане, останах далеч зад мен. Вече не бях ядосана. Нито разгневена. Настроението ми бързо се бе покачило и усмивката грееше на лицето ми. Забелязах, че продавачът върши работата си мудно, пръстите му бавно се движеха, бавно маркираше мебелите и всичко това ме изнервяше. Не се стърпях и отново изръсих забележка, по негов адрес, но този път той дори не трепна и не показа, че въобще ме е чул. В началото се засегнах от неговото пренебрежение, но после сякаш съжалих за грубото си държане. Е, пресните спомени от неприятната сцена с него изплуваха и мимолетното съчувствие бързо изчезна. Не бях коравосърдечна. Но не смятах да се държа добре с хора, които явно не са получили навреме добро възпитание или нарочно влизат под кожата на другите.
Скоро, стори ми се след около десет-петнадесет минути, всичко бе готово и товареха камионите с мебелите, които трябваше да пристигат вкъщи и да и разтоварят.
Заедно с Найджъл излязохме навън и видимо се отдъхнах. Силен вятър разроши косите ми, но времето бе необичайно топло и само се наслаждавах на усещането, което ме завладя, когато от задушната сграда се озовахме навън.
-Мисля, че трябва да си вървя...мебелите ще пристигнат, няма никой от нас, не съм отключила и..и...и-избърборих всичко на един дъх и сепнато млъкнах, когато усетих втренченият поглед на Найджъл.

Както бях осъзнал,вече,от този магазин и персонала му можеше да се очаква всичко,за това когато настъпи часа,в който беше време закупеното да се натовари,не се спрях с напомнянето,докато не видях,че се пристъпва към действие.Момчетата за тази работа,обаче,се указаха разбрани и сръчни,приключиха за кратко време.
Незнам само,защо си докарах неразбиращо изражение,когато Мери се впусна да ми разяснява подробности,които я задължават да се прибере час по-скоро,вкъщи.Изглеждах като докаран от някой забравен остров неандерталец,на когото му говераха на неразбираем за него език.А всъщност на мен ми беше тъжно,че е настъпил моментът,в който трябва да се разделим и дори не можех да покажа,че точно това ми тежи.
-Вярно,времето си тече,без да взима под значение колко добре си изкарваме.Голямо приключение изживяхме там вътре...Джунглата,макар и от дървета,които вече не са съвсем такива.
На пръв поглед изминалото беше просто едно незначително пазаруване,но като че ли аз му отдавах много повече;та и без това си тръгвах от тук с една лампа.Хубавите разговори,изглежда се водеха на най-необичайни места:това звучи като едно друго твърдение,което гласи,че за любовта няма място и време,но нямаше място за сравнение със ситуация като нашата.На нашата,като че ли по-горе изложеното,повече приляга???
-Вече имаме повод да се видим отново,стига все още у двамата да има желание.За мен,следващата ни среща е все така,добре дошла...Ще се справиш ли?-погледнах зад гърба й и посочих натоварените покупки

-Да, мисля, че да-неуверено кимнах. Неуверено, не защото се съмнявах, че няма да успея с разтоварването, а неуверено, защото трябваше да се разделим. Беше ми тъжно. О, да. Сякаш имаше някаква буца в гърлото ми и се съмнявах, че ако се опитах да кажа нещо щеше да излезе нормална човешка реч.
Запознаството ни бе необичайно, необичайно беше и мястото, и времето, и повода. Още не можех да повярвам, че за толкова кратко време успеях да се сближа толкова бързо с някого и затова сега, когато трябваше да се разделим и всеки отново да поеме ежедневните рутинни задължение, едвам се сдържах да не заплача. Обикновено бях силна, никога не плачех, освен когато не бях удостоена единствено със собствената си компания, и не от гордост, просто не исках останалите да виждат слабостта ми и да се чувстват неудобно.
Извърнах глава и оставих вятъра да брули лицето ми. Когато отново погледнах Найджъл, усмивка бе озарила лицето ми. Усмивка, защото вече си бях измислила повод да се срещнем отново.
-Прекарах си чудесно. Никога не съм вярвала, че ще се сближа с някого толкова много. Благодаря за прекараното време заедно.
Гледахме се известно време и после със същата жизненародста крачка се запътих към едно току що появило се такси. Преди да вляза обаче за последно се обърнах към Найджъл и му помахах.