Магазин за мебели

Излищно е да отбелязвам,че за сетен път,бях прекарал известен период от време,затворен вкъщи.Онова тържество по случай деня на влюбениете така ме беше "очаровало",че щях да го помня дълго,освен като единственото,на което съм присъствал.Не,че имаше с кого да споделя този факт,но не бих го сторил,по простата причина,че отново щях да остана неразбран: партито си беше съвсем в реда на нещата,но моя милост трудно го прие,особено след като всичко завърши под влияние на присъщите си за мен емоции (чувството,че тълпата те задушава и всеки нейн признак на движение,реакция или излъчване,беше в състояние да ме влуди).Продължавах с опитите да забравя,за това не ми се искаше да се връщам подробно на самия момент,и без това особен напредък с поставената пред себе си цел,да го загърбя в миналото,като лош или приятен спомен,без значение,нямах.
След като се разсъних,което направих докато подсушавах измитите четки,изпуших и първата си цигара за деня.Знаех,че предстои да направя същото с още 5 пъти толкова цигари до края на деня,за това планирах да изляза,за да се снабда с нова кутия;в противен случай работата нямаше да ми спори и общо взето,нямаше да свърша нищо: щях да се ядосвам на самия себе си и най-вероятно надвечер отново ме очакваше почистване.Обикновенно в гнева си опустошавах всичко наоколо.
Без съмнение,почувствах удоволствие от това да си седя,да бълвам никотинев дим през уста,правейки кръгчета,едни получили се-други не,но в един момент широката ми усмивка се сведе до съвсем леко изтеглени устни,в крайчеца.Прекарвах по-голямата част от времето си у дома,а истината бе,че буквално живея между четири голи стени: беше студено през мразовитите месеци,нямаше достатъчно броя столове и някаква си нищожна маса,стоеше по средата на нищото.С одивление осъзнах,че този зимник,какъвто в голяма степен бе това помещение,аз намирам за уютен и точно по вкуса ми,дом,но ако някой ден ми се наложеше да поканя гости?!..Самата мисъл,че ме е грижа за мнението на околните,ме порази с пълна сила.
Упътих се към центъра на града,стискайки рулото банкноти,които бях получил съвсем наскоро.Мисълта как съм се сдобил с тях,ме жегваше твърде болезнено,защото ми навяваше мисли,за онази,която ми беше платила с тях.Тръснах глава,за да прогоня образа й и насочих вниманието си към пресичането на улицата,защото в този момент то ми беше повече от необходимо.
Запробивах си път между множеството автомобили на паркинга пред големия мебелен магазин на града.Вероятно трябваше да се отбия в някой от по-малките,защото бе твърде възможно в този да е фрашкано с народ,което криеше особени рискове.След сървайвъра,пред който бях изправен,докато се добера до вътрешността,погледа ми веднага зашари,преценявайки обстановката.Надявах се да не привличам излищно внимание,като отново щях да разчитам на "голямата" си наблюдателност.Стигнах до извода,все пак да потърся помощта на някой от продавач от консултантите,защото по-вероятно накрая да си тръгна от тук с празни ръце.Набелязах един в дъното на коридора от наредени един до друг кухненски плотове и тръгнах с умерено темпо в посоката,в която се намираше.Заразглеждах стоката и враторех надниквайки из шкафовете,сякаш очаквайки там да ме очаква кутия с бисквитки или тази със зърнената закуска.Човекът ми се усмихна,но вниманието му беше ангажирано с едно момиче,което също прибягваше до услугите му.С ръце в джобовете наострих уши,току виж чуя нещо,което също ще ми е от полза

Какво?!?
Отворих бавно вратата на апартамента си и гледката ме порази. Беше пусто. Празно. Нямаше мебели.

Очакванията ми бяха съвсем различни. Когато разбрах за наследството от дядо ми, под формата на луксозен апартамент, не помислих, че няма да има мебели и сама ще трябва да се занимавам с обзавеждането. Мразех да пазарувам, а в този случай нямах и пари, с които да направя нещо по въпроса. Легнах си ядосана, с мисълта "Утрото е по-мъдро от вечерта", като два часа стоях с отворени очи върху неудобният матрак и мислено вече съставях списък с най-наложителните покупки. "Дюшек, легло, маса, два стола, шкаф, огледало...."Списъкът бе безкраен, а лошото бе, че единственото, което можех да си позволя бе един стол. И това ако не беше лош късмет.
На сутринта станах, прозях се и тъкмо когато слепешката търсех с крака пухкавите си чехли, се ударих в нещо остро и студено и инстинктивно се свих. Наведох се и бавно издърпах предмета, поставих го на леглото и отворих капака. Оказа се сандъче пълно с пари, а отгоре имаше бележка, набързо надраскана, където пишеше, че сумата ще покрие разходите ми за обзавеждане, а плюс това имам пари в сметката. Не знаех да се радвам ли или да плача. Взех част от парите, които разпределих в различните джобчета на портмонето ми, а сандъчето върнах на същото място, като го натиках малко по-навътре. Закусих нещо леко, надянах някакви дрехи и след внимателно разучаване на картата успях да се добера до магазин за мебели. Влязох вътре и безмълвно напривх жест на един от консултантите да дойде. Обясних му какво точно исках, поисках и някаква ориентировачна цена, която щеше да включва и доставка. Той само ми се изхили и каза, че няма как да се прецени още от сега и остана глух за обясненията ми. Размахах истерично ръце, показах му и парите и веднага си промени мнението. Хъм..подлец. Показа ми каталози и любопитно ги заразглеждах, но нищо не успявах да си харесам. Или прекалено натруфени, или прекалено семпли, или прекалено крещящи. Хвърлих и последният каталог на масичката и въздъхнах безпомощно.
Забелязах някакъв непознат да стои отстрани и да ни наблюдава и леко се уплаших. Обикновено непознатите, които ме зяпаха не попадаха в категорията "добри и безопасни хора", затова си заповядах да не си въобразявам глупави неща и просто ведро се насочих към него. Бяхме единствените и се надявах да успее да ми помогне, след като дори консултантът вдигна ръце.
-Разбирате ли от вътрешно обзавеждане?
Не се представих по простата причина, че бях прекалено недоверчива и предпазлива. Все пак доброто възпитание надделя и подадох боязливо ръка, като бегла усмивка разцъфна на лицето ми.
-Мери.

Станах свидетел на изкуствената усмивка на продавач-консултанта,която той бе длъжен да не снема от лицето си и на ядовете,които докарваше на въпросната клиентка.Ама,че нелепа ситуация!И аз очаквах този да помогне на мен,а изглежда той само пореше из пространството и стоеше за украса,или пък рекламираше нов вид паста за избелване на зъби,защото освен искрящата му усмивка,друго нямаше да видим.
Сепнах се,когато момичето пристъпи и ми зададе въпрос,който не съм и предполагал,че някога,някой ще ме попита,изобщо!Разбира се,реакцията ми даваше вид,че всеки момент ще се обърна и ще си плюя на петите,защото не бях свикнал някой с такава смелост,каквато имаше тя,да ме заговаря.Бузите ми пламнаха.Имах вид на повече от стресиран студент на изпит.
Научих името й няколко секунди по-късно,което вече се превръщаше в огромна пречка,пред това просто да си тръгна или да изтърся заветното не и да хвана в първата посока,която ми видят очите,както можех да постъпя само преди малко.Стрелнах с поглед зад гърба й,сто каратовата усмивка,който започваше вече наистина да си играе с търпението ми.Не можах да скрия негодуванието си от това,което той стори и му го поднесох с въпросително изражение,което му даваше знак да се маха от тук и да върви да баламосва другиго.
-Ако всички в този гигант,за какъвто на пазара се води този магазин,са като този индианец,значи аз съм готов за диплома на интериорен дизайнер.Да ми я връчват по-скоро и да ги отсрамя тези тук,защото само една дума и с тях ще е свършено.-не усетих,че в момента изливам цялото си недоволство върху Мери,за това уж неволно почесване по брадичката с ръка,затвори устата ми.Съжалението от пресилената ми реакция се изписа на лицето ми секунди след това и смутено се засмях.
-Извини ме,но и без това не ми се занимава с делата,които ме доведоха тук,а сега и този...понятие нямащ си за усета и желанията на клиентите.Името ми е Найджъл.

Мисля, че вече паниката от непознати започна да се измества от някакво чувство, подобно на съучастничество, и разбирах напълно негодуванието на момчето. Допреди малко се опитвах да си поръчам мебели, като си мислех, че съм прекалено скарана с архитектурата и дизайна, но се оказа, че като нищо можех да ръководя този магазин. Кимнах с глава, но не проговорих. Бях се отнесла в мисли, а и не знаех как точно ще прозвучи гласа ми в момента.
Трябваше на всяка цена да "напазарувам", а единственият магазин, който не бе извън града бе този. Никакъв избор. И съответно никакъв шанс днес да си тръгна с мебели и най-после да живея като нормален човек.
-Кой го е назначил по дяволите?-гласът ми се извиси и сигурно покри две или три октави, като едновременно прозвуча и гняв, и безпомощност, и отчаяние. Единственият, който по някакъв начин можеше да ми е полезен бе този непознат и колкото и егоистично да звучеше щях да се възползвам от случая. Бе късно да си тръгна, още по-малко, че щеше да е липса на възпитание, а не исках да оставям грешно впечатление у хората. Ами това, че го заговорих първа? Възпитано ли беше?Как можа да му се натресеш така?-вътрешният ми глас се обади и едвам го заглуших.
-Можеш ли да ми помогнеш да се справя с този?-посочих консултантът, който в момента бе с гръб към мен, с неопределен жест, а после продължих-трябва да си обзаведа апартамента на всяка цена-направих жална физиономия. Не, не направих, а се появи. Не можех да сдържам емоциите си и винаги се изписваха на лицето ми. Недостатък.
Огледах се, но същата пустота цареше тук и не се учудвах. Кой би дошъл тук, освен мен? Нямах кола, нямах и книжка, впрочем нямах нищо, освен пари. За първи път парите ми бяха напълно безполезни. Върнах се към Найджъл и зачаках да ми отговори или просто да си тръгне.

Молбата на Мери бе предвидима още в момента,в който тя пристъпи към мястото,на което стоях аз.Нервно се люлеех на пети,с ръце в джобовете и я гледах с отворени,по простата причина,че си нямах на идея как да постъпя,устни.Току що бях скалъпил и втълпил й лъжа,която,може би не беше,но все пак накрая Мери щеше да остане нодоволна и от мен.Теорията ми гласеше,че всеки е малко или много специалист по обзавежданията,но повече ме притесняваше,че в ситуацията,в която волю-неволю се забърках,ще се ръководя от собственият си вкус и ще предлагам неща,които на нея не биха и се харесали.Реших да се стегна,сега не беше времето да оплаквам собствената си немърливост,сякаш не се познавах и подобни бърканици не ми бяха специалността.
-И на мен ми се иска тъпкано да му го върнем.Какво предлагаш?В моята глава кръжи мухата,да идем и да го разкрием пред управителя,но се опитвам да я заглуша.-вдигнах рамене и се подсмихнах.Самия факт,че ще вляза в такъв по същността си магазин ме отблъскваше и правеше нерешителен,но след разигралият се преди минути,буквално отказ от страна на служителя,да помогне на мен,на Мери и сигурно на още други,ако такива се мяркаха наоколо,ме отвращаваше до краен предел.Що за отношение,дявол го взел?!Не,че непременно бленувах за благото и подмолното държание на личности,които го правеха само,защото очакваха в знак на благодарност непременно да купим от тук нещо,но това беше нечувано.По-скоро аз,клиентът,да се бях държал по този начин,но тогава нямаше да има проблем,макар да си спечеля няколко ругатни,преди да съм си тръгнал по живо и по здраво.
-Но не...Този вариант е твърде очевиден.Не ми пука ако този остане на стаж тук,защото едва ли бих стъпил в магазина отново и за това по-скоро искам аз лично да му го върна.Жалко,че не ми идват никакви идеи,но за това съм късметлия,че се сблъсках със също толкова недоволната,твоя особа.

-Предлагам да го отвлечем и да поискаме откуп-предложих уж сериозно, но веднага махнах с ръка и добавих-глупости...Мисля, че просто трябва да сме любезни и сами да си изберем мебелите. Не знам за теб, но аз нямам друг избор освен този магазин.
Завърших кратката си реч и нервно пристъпих от крак на крак. От дългото стоене права започваха да се схващат и усетих лек некомфорт. Консултантът вече бе приключил със заниманието си и ние станахме обект на неговото любопитство и внимание. Гадост. Усмихнах се приветливо, макар и с доста усилия и леко се провикнах, за да ме чуе:
-Ще си изберем сами.
По погледа му разбрах, че не е особено доволен, но това бе единствената ми възможност и не мислех да я пропилявам. Найджъл не изглеждаше като човек, който цял живот се е занимавал с дизайн и предполагах, че и на него също му е толкова трудно, но не вярвах да е чак толкова отчаят като мен, за да влезе в този магазин. Хванах ръката му и го поведох през редиците от шкафове и когато изчезнахме от полезрението на продавача спрях.
Бяхме между два шкафа и беше леко плашещо. От малка имах лек страх от по-тесни пространства и това бе точният момент да се прояви. Така или иначе бях в стрес, не можеше да стане по-лошо-казва опитимиста. Е, аз не бях опитимст.
Найджъл още мълчеше и за да не правя тишината още по-неловка заразглеждах мебелите. Имаше един шкаф, от дървен материал, с някакъв бежов цвят, две врати и страхотни дръжки и наум го отбелязах като част от бъдещите ми покупки. Все още не се бях отказала от идеята за обзавеждането.
-От какво се нуждаеш? Може да търсим заедно.-предложението ми звучеше абсурдно на глас, но "сговорна дружина планина повдига". Засмях се на мисълта и се върнах към заниманието си.

С всяка изминала секунда,присъствието на Мери започваше да ми се струва по-нужно и постепенно пламваше крещящата нужда да не оставам на мястото сам.Долових как ми стана по-леко и бях по-уверен в себе си,което ме навеждаше на мисълта,че вече нямам търпение да отговоря на някой въпрос,или ако в най-лошия случай,такъв не изникнеше,сам щях да подхвана разнищването на някаква тема.Чувствах се вече спокоен,премислил ситуацията и вече отхвърлях твърдението,че с непознати трябва да говориш възможно най-малко.
-Истината е,че нямам никаква представа.-излаях в ентусиазма,с който внезапно гласът ми се премени.Погледът ми светеше,сякаш бях някой престъпник,който щеше да извърши нещо най-непростимо,гледайки това хубаво момиче.И по-рано си бях себе си,но сега показвах в що за светлина изглеждах,когато съм безгрижен и събудил се с положителни нагласи за предстоящия ден.Несъмнено бях човек,който прескачеше от настроение в настроение,доброволно го признавах и мечтаех за момента,в който това мое качество нямаше да се приема като недостатък в чуждите очи,имайки се в предвид,че не вредеше никому,с едно или две малки изключения.
Продължих да се усмихвам и да пръскам заразително от радостта си,току виж заразя някого и принудените да се усмихват насила тук,започнат да го правят за собствено удоволствие.
-Извини ме ако фактите,малко те интересуват,а аз ти ги споделям,но това,което ме доведе тук е оскъдното обзавеждане в дома ми.Като изключим,че ще пазарувам против волята си,не мисля да се изхвърлям излищно след като самия аз нямам нужда от вероятните си покупки.Правя го,защото тази сутрин се събудих с мисълта,какво ще си помислят хората,които избера за свои гости,за мен.Представи си,че с теб ни свърже приятелство и някой хубав ден дойдеш в дома ми: признай си,че ще ти е по-приятно да има къде да седнеш,къде да закачиш палтото си!Именно това имам в предвид...Наистина ще е удоволствие да си помогнем един другиго в избора днес,защото аз съм твърде отнесен и е много вероятно да подмина това,което наистина е хубаво.Ти пък ми се стори,че при толкова голям избор е трудно да направиш своя.
Засмях се,не прекъсвайки зрителния контакт помежду ни.Така и бях поднесъл искреността си,че нищо чудно вече да съм я шашнал и най-лошото,останал с погрешно впечатление.Придадох си по-интелигентно изражение,без идиотската усмивка.
-С какво се занимаваш?

Настроението му бързо се промени и докато бях изненада и още асимилирах случилото се, неусетно широка усмивка се появи на лицето ми, очите ми грейнаха. Найджъл бе заразителен. Плеснах с ръце и се засмях. Чувствах се лека като перце, щастлива и сякаш нищо не можеше да ме спре. В този случай нищо не можеше да ме спре в мисията ми "обзаведи си апартамента".
Слушах с интерес думите му и потвърдих теорията си, че наистина си няма и на представа от вътрешен дизайн. Е, аз учих архитектура и обзавеждане, преди да започна да уча право, и постепенно спомените нахлуваха и се изясняваха в главата ми. Скиците, домашните, дори трябваше веднъж да обзаведем малка стаичка.
Продължавахме да стоим между двата шкафа, но вече не ме обземаше паническият страх, а даже се радвах, че конслутантът бе далеч от погледите ни и ние от неговият.
-Ами занимавам се с доста неща-започнах да изброявам на пръстите на ръцете си, като всеки път си припомнях отделни моменти-архитектура, дизайн, после право, но реших, че искам да стана лекар. Открих, че обичам и да рисувам и в момента не съм много сигурна каква искам да бъда и с какво искам да се занимавам.
Вдигнах рамене и се загледах в обувките си. Всичко си бе самата истина. Някои го смятаха за чиста лудост да учиш през целият си живот, и че си изрод, само защото имаш различни интереси, а всъщност в ученето откривах своето спасение и сякаш забравях всички проблеми и неприятности. Имаше си плюсове-бях образована в доста области и доста неща ми оставаха да науча. Вдигнах отново поглед към Найджъл и заговорих със спокоен тон:
-Трябва да си съставим план. Първа необходимост-хубав матрак, маса, стол, шкаф-посочих дървеният шкаф с хубавите дръжки, който попадна в полезрението ми-гардероб.
-А като си помисля колко още неща трябва да купувам-въздъхнах и казах повече на себе си, отколкото на момчето.
-А ти с какво се занимаваш? Обикновено не говоря с непознати, но не мисля, че по някакъв начин застрашаваш живота ми-засмях се.

Е,сега ако има какво да ме спре,дайте го насам!
-Обичаш да рисуваш?!-не успях да скрия одивлението си.Очите ми се разшириха,застрашени от това да изскочат от орбитите си.Ако до този момент това момиче страшно ми се нравеше,то сега вече нямаше да я пусна да си върви.Нямаше от къде да знае,че съм художник,нито пък колко съм обсебен от занаята си и преди през главата ми да е минала мисълта,че вероятно не е любител от моя ранг (особено,след като изброи още куп неща),вече си бях втълпил идеята,колко още неща може да ни свързват.От тук на сетне нямаше отърване от мен,както,по някое време,щеше да й се прииска.
Дълго усмивката ми възпираше думите и челюста ми се схвана докато се преборя с това поне някоя дума да успея да промълвя.Не разбирах защо толкова се вълнувах;сякаш беше немислимо двама души да имат сходни интереси,нищо невъзможно.Чудноватата ми особа,обаче,бе в състояние да си ги въобразява 'сякакви и да се вкарва във всевъзможни,различни от действителните,сюжети.Дълбокото вдишване не стигаше за всичко,което бързах да направя.
-Аз...Аз съм художник.Гордо го заявявам,но в никакъв случай не тълкувай думите ми,като че възхвалявам творбите си.Не,не...работата ми носи онова удоволствие,което всекиму е нужно,за да се почувства значим.Правя го,защото тя ми е необходима,тя е живота ми: в смисъл не я сравнявам с парите,като средство за оцеляване.Да кажем,че тя ми е като биологична нужда,каквато е кислорода.А това дали творбите ми ще бъдат харесвани,оставям избора на обществото;както искат да ги приемат,все ми е едно.
На свой ред отворих едно от крилата на шкафа,който Мери беше харесала и надникнах вътре,макар очите ми да не видяха нищо: пред погледа ми се мътнееше разноцветна гама,подобие на дъгата.
-Може би се досещаш,защо казах,че разбирам от вътрешен дизайн.Цветовете,те също са част от стаята,нали?-затворих шкафа и смъквайки усмивката си,сериозно допълних:-Ама ти да не си помисли,че се шугвам?Е,не съм интериорен дизайнер,но малко или много имам усет за нещата.Остави,недей да се стряскаш.-възвърнах набързо веселия си тон и излъчване.-Много хубаво,че имаш склонност към ученето на нови и нови неща.Но кажи,какво точно те подтиква да ги учиш: самият факт да си просто една всезнайка или наистина искаш с всичките да се занимаваш,но опитвайки разбираш,че няма да я бъде и продължаваш да умуваш на кое да се спреш?!Също като с избора и на мебели,както отбелязах по-рано.

-Това може би се дължи на непостоянноста ми. Обичам да пробвам, да опитвам нови и нови неща и ако имам възможност бих учила и за археолог-най-смелата ми мчета бе да стана археолог и да направя някое откритие, за което ще говорят в бъдещите десет години. Такава си бях. Мечтателка-късно открих влечението си към рисуването. Просто се чудех какво да правя, взех лист и молив и стана. Оттогава винаги нося със себе си скицник и малко моливче, правя бързи скици на хората, а после ги дооформям.
Говорех много, но също бях въодушевена от съвпадението. Съвпадение или съдба-трудно ми бе да реша. Но явно, че за Найджъл рисуването е неговият живот, затова с жив интерес го слушах и се удивлявах на ентусиазма и желанието, с което говореше. Не исках да го прекъсвам. И то не защото не беше етично, а защото също се бях увлякла и следях с интерес.
-Прав си за цветовете. Но все пак обзавеждането иска усет, стил, знания, правилните мебели и естествено багри и цветове-усмихнах се. Явно да се правя на всезнайка ми бе в кръвта.
-Откога рисуваш? Как откри, че точно това е твоят живот? Ще ми покажеш ли твои картини някога?-заразпитвах и когато зададох последният въпрос се усетих, че съм попрекалила и смутено млъкнах като зареях поглед из мебелите. Вървяхме бавно, оглеждах ги и вече си бях избрала маса, с четири масивни крака, не много висока, в сиво. Чакаше ни още доста работа, но разговорите помежду ни правеха всичко по-забавно и не чак толкова отегчително.
-Чудя се дали някога ще открия своето призвание-заговорих, а гласът ми бе тих, някак отдалечен и дори се учудих, че Найджъл ме е чул. Непостоянноста ми в началото носеше разнообразие, но вече се бях отегчила и исках да открия своята страст, хоби, както той е открил, че е художник.

Трогна ме внезапното желание на Мери за повече подробности.И не...Това не беше онова подтикване да разкажа,само за да не замре разговорът ни тук.Добре умеех да преценявам и различавам такивата моменти от тези,различните,какъвто изживявах в този миг,с това момиче.
Усмихнах се при спомена,за нещата които трябваше да споделя с нея и Мери го забеляза.Насреща си имах и нейната усмивка,която беше в състояние да разбере как се чувствам или поне да се опита;доста ценно качество и това,че го притежава ме изпълни с още положителни емоции.
-Приеми го от хубавата страна.-опитах да й помогна с някакво собствено обяснение,дочувайки последните й думи,макар да бяха изречени доста тихо.-Може би факта,че още се луташ си има и хубави страни; ще те изпълва гордо чувство,припомняйки си през колко неща си минала,докато откриеш истинското си прозвище.Е,аз започнах да мъкна навсякъде боите и четките още,ходещ прав под масата и вероятно това не важи за мен,но и при мен е имало онези моменти,кагото съм си казвал,че нищо няма да излезе и съм бил на път да се откажа.
Бях се привързал към драските и изкуството от съвсем малък,така беше.Вече смътно си спомнях годините на обучението си,които се намираха тъй далече в миналото и ми се струваха също толкова непознати и бегли.Можех само да съм благодарен,че моментите,изпълнени с мисли да се откажа,бяха повече в ученическите ми години и след получаването на висше,защото ако се бях отдавал на тях преди това,може би никога нямаше да съм това,което съм днес: добре,че бях стигнал до колежа и самата материя,предоставена ми там,бе тъй силна,за да може да завладее ума ми до толкова,че да ме задържи там до края.
-Няма нищо за разказване: бях хлапе с по-вероятно изпълними мечти и парите на семейството ми.-това като,че ли обясняваше всичко.-Талантът от мен,от баща ми основата,за да мога да го доразвия.А относно дали бих ти показал своя картина,с най-голямо удоволствие.Какво точно искаш да видиш?Не съм от художниците,които имат точно определен жанр на творене; моят стил е разнообразието.

-Супер-плеснах радостно с ръце като малко момиченце и същата глупава усмивка озари лицето ми. Искрено се радвах, че намерихме общи интереси и тема на разговор, всъщност донякъде споделяхме една страст, въпреки че не бях толкова запалена по рисуването.
Кимнах на думите на Найджъл относно призванието ми, мечтите ми. Поуспокоих се и мислено му благодарих. Никой никога не го бе грижа за вътрешните ми борби, на които ставах жертва винаги щом започвах някое ново начинание, а сега това момче, което познавах от няколко часа успя да ми вдъхне нужната увереност и надежда. Усмивката не слизаше от лицето ми, когато заговорих, а в същото време оглеждах някакъв стол.
-Покажи ми картините, които смяташ за кулминацията в творчеството, покажи ми картините, които те карат да изпитваш най-силни чувства, покажи ми картините, които няма да забравя.
Кратката ми реч беше изпълнена с доста прекомерна,поне според мен, пламенност и за пореден път смутено наведох глава и подробно огледах стола, който бе прекалено кичозен и се насочих към другите. Избах си един модел, от който щях да поръчам четири....
Напредвахме в пазаруването, а разговорът не замираше, а и дори никой да не говореше, тишината в никакъв случай не бе неловка.

Попивах всичко,което издаваше Мери в този момент: дихание,движения,думи.А отговора на последния ми въпрос ме замая и успя да ме задържи безмълвен в продължение на минута-две;през това време анализирах какво точно се случваше.По-странно-непонятно не се бях чувствал от доста време насам,но всичко се оправдаваше,имайки се в предвид колко приятно се чувствах в нейната компания.
-Те наистина са много.-изтърсих накрая,посядайки на едно канапе,което ме подмами с излъчването си на удобно такова.Почукнах с кокалчетата на пръстите си и след като не го одобрих,както сторих на око първоначално,потънах в тапицерията на един винено червен диван.Съзирайки картончето с цената,се засмях гръмко .Посочих налудничевата цифра и на Мери,която като че ли също се съгласи с мен,засмивайки се на свой ред,звънливо.Обмислях какво да я запитам,вече се страхувах,че е дошъл онзи момент,в който съм и дотегнал със своите страсти,но се затрудних,най-вече защото незнаехме нищо един за друг.Просветна ми,малко със закъснение,но все пак;та аз вече си бях осигурил втора среща с приятна личност като нея,а как иначе,след като дадох обещание да й покажа картините си.Или пък щяхме да удължим днешният интервал от време,прекарано заедно?!Все едно,важното е че можеше да я опозная,както вече ми се искаше.Ако трябваше да обновя списъка с приятелствата си,то тя непременно трябваше да присъства в него.
Огледах се наоколо и по навик погладих брадичката си,с което може би дадох знак,че ще я запитам за нещо,което не можех просто така да изтърся.Покашлях се и снижих глас:
-Знам,че не си от Доусън и ще ме извиниш ако вече трябва да съм се досетил,но за разлика от другите нокрийци,съм доста недосетлив и без усет,какъвто имам в интериорния дизайн.-засмях се.-Чий поданик си?

-Поданик?-недоумението и изненадата бяха изписани на лицето ми достатъчно ясно. Нямах и на идея за какво говори. Единствено това, че е нокриец ми се стори познато, но спомените така и не изплуваха. Вдигнах безпомощно рамене и продължих да вървя една крачка пред него, тъй като разстоянието между мебелите, нагъсто наблъскани в магазина, беше твърде тясно. Седнах в едно кресло, което ми се стори доста меко, и гласът ми се разнесе доста тих, почти като шепот:
-Не знам за какво говориш. Току що се пренесох в Рейнтаун и не познавам никого, не съм запозната с абсолютно нищо и вече се плаша. Не разбирам и думичка от това, което каза. Но нокриец...струва ми се, че *Нико го е споменавал. Не мога да се сетя. Както и да е..мисля, че се сещам какво ме питаш и ще ти дам отговор. Левенд съм. Но не знам нищичко относно тази раса, нито кой е краля или кралицата, дори не знам собствените си способности.
Изрекох всичко на един дъх, права, но когато свърших нямах сили да продължа и се тръснах на един диван, който се оказа прекалено твърд за вкуса ми. Жалко, цвета бе хубав. Зареях поглед в пространството, сякаш търсейки отговор на много важен въпрос, но всъщност по-този начин релаксирах и изчиствах съзнанието си от болезнени сцени от миналото ми, запечатали се в мислите ми.
Радвах се,че попаднах на Найджъл. Беше мил, не ме караше да разказвам за себе си, нито разпитваше, а това оценявах най-много, защото миналото ми не бе предпочитан предмет на разговор, споделяхме едно и също влечение и май си уредих бъдеща среща с него. Смутих се за момент, когато си припомнях изречените думи, и колко свободно всъщност съм се държала с един непознат. Не, грешка. Той вече не бе един непознат, а може би единственият ми приятел в града.
Никой не проговори, затова реших да прекъсна тишината, която можеше да вземе грешен завой:
-Избра ли си кресло? Цените са ужасно високи-заявих, въпреки, че последното нямаше особен смисъл. В чантата си носех няколко хиледарки и ако поисках можех да купя целият магазин.

*Нико е приятел от миналото ми, който мисля за мъртъв и е същият Нико от форума

Принудително се изправих от дивана,когато Мери продължи нататък;настигайки я,тя беше седнала и продължаваше да рее поглед наоколо,но все още имаше следа от смущението,което беше се родило от моя въпрос върху лицето й.
Иска ми се да отрека,но чутото така ми подейства,че в главата ми настана голяма каша,съдържаща куп въпроси.Разбира се,че щях да се въздържа от питане,самия факт,че не успях да заглуша любопитството си,ме накара да се срамувам.Изглежда миналото на Мери не беше приятна картинка и карайки я да го разнищваме,само ще сипя сол в стари,може би незарастнали,рани.Придадох си ведро изражение,не позволявайки на огъня на доброто ми настроение да угасне и заобмислях поводи,които да го подклаждат.
-Аз ще си помисля още малко-ден...или два.Но тази настолна лампа привлече вниманието ми още на влизане,така че ще я направя своя.-И наистина сграбчих една от наредените под формата на пирамида кутии,с надпис,че съдържанието й е в тъмно бордо цвят.Тази подробност разтегли усмивката ми още по-широко.
Макар факта,че е нова в Рейнтаун,даде обяснение за повечето от подробностите около Мери,но неимформираността за собствената й раса подложих на някои съмнения.Исках да и помогна и ако имаше начин,то това бе да дам подробности относно левендите;главният проблем бе,че до този момент те дори не са ме вълнували,за да се впрегна да ги изучавам.Намирах за напълно достатъчно и натоварващо психиката,ориста,с която бяха дарувани нокрийците.
-Да си призная самия живот в града излиза доста солено.Само когато се научиш на това да не ти пука,тогава душата ти ще си живее безгрижно и безпроблемно.Бъдещите ми гости ще ме извинят,но взех решение: ще има да чакат ако само заради тяхното мнение,ще се лиша от другото,за да седим на меки кресла и да може разговора ни да протича по-гладко.

Усмихнах се на последните му думи, но не бях съгласна с първото. Животът не можеше да е толкова ужасен тук, а и можеше ли да спре да ми пука? Не бях от хората, които лесно си затваряха очите или пък бяха непукисти и можеха да отминат човек в беда просто така. Винаги се месех, винаги помагах и това ми бе изиграло не веднъж лоша шега. Бях наивна и мислех, вярвах, че животът ми ще се нареди, ще намеря приятели и ще успея да разнищя останалата част от миналото ми. Грешка.
Не можах да се сдържа и се противопоставих на мнението на Найджъл, но нямаше нито гняв, нито острота в думите ми. Да, винаги говорех разпалено, но това бе чисто приятелски, бих казала доста интересен, разговор:
-Не съм съгласна. Няма да се променя, не може просто да спре да ми пука за хората. И все пак донякъде си прав-замислено подпрях брадичка и продължих, като изговарях всяка дума бавно и отчетливо-но искам да живея пълноценно, а не да си крия зад маска на студено и безгрижно момиче.
Последните думи казах по-твърдо и продължихме да вървим между мебелите. Бях избрала вече два шкафа, маса, две кресла. Харесах си една лампа, не много голяма, но щеше да отива на останалите мебели, затова и нея мислено прибавх към списъка, псле я грабнах с едната си ръка.
Съжалих, че говорех леко грубо, все пак Найджъл не бе виновен, затова, че съм прекалено глупава и наивна и че се опитва да ме предпази. "Извини му се, веднага"-вътрешният ми глас буквално крещеше и не усетих кога го изрекох наглас. Някой ще каже "Какво от това, че си изявила мнение", е да, но както мразех да се отнасят зле с мен, мразех да разочаровам или обиждам приятелите си. О, да, Найджъл вече със сигурност бе в графата "приятели" и поради липсата на други, заемаше челно място.
Притеснено въртях лампата между пръстите си, когато ми се изплъзна и предчувствах как ще се сбълска с пода и ще се разхвърчат хиляди парченца.

Това момиче определено си струваше да се опознае и отделеното време за разговор с нея,нямаше да е пропиляно.За сетен път се уверих в това,а особено много ми хареса лекотата,с която излагаше мнението си и най-вече,че не се страхуваше да го изкаже гласно.И аз бях от тези,които директно изстрелваха каквото им се върти в главата и не се страхувах в случай,че не съм попаднал на човека и който за да ми втълпи своята позиция,дори е готов да приегне до насилствени методи.Голяма работа,подсиненото око щеше да мине след седмица,но щях да знам,че съм успял да се противопоставя някому и съм му натрил носа с осторумието си,което се събуждаше в точно такива моменти на спор.
Засмях се в отговор на следващите си мисли.
-Да,права си,че не всякога трябва да го раздаваш ала тип "Все ми е едно",но не мислиш ли,че не се свенейки да казваш гласно какво мислиш,особено когато мнението се различава от това на опонента ти,поне малко,не те касае дали ще го засегнеш или не?Ще е грозно ако приемеш позицията му само,за да не го разсърдиш.Трябва да си държим на мястото,независимо че може човека на среща ни да е най-добрия ни приятел или роднина,това имам в предвид.
Вече ми беше станало навик да се усмихвам в края на всяко свое изречение.Държах лампата в комплект с лампиона в ръце: само преди минута тя се бе изплъзнала от захвата на Мери и се бе отправила за среща и сблъсък с пода.Изумих се на светкавичната си реакция и все още в полет,я бях уловил.Бях се унесъл във философствания и чак сега ми дойде на ум,да й я върна обратно.Направих го,изтърсвайки нещо,което уж случайно,трябваше да е шега и да ни накара да се засмеем:
-Ама ти май наистина си си наумила да купиш всичко необходимо още сега?!Стига да има начин и столовете,в комплект с масата,ще метнеш на гръб.Нищо чудно и ако до там се стигне: след като видяхме що за персонал обслужва тук,твърде вероятно е да не доставят с камиони покупката по домовете.Убеден съм,че всичко може да очакваме

-Напълно съгласна-изявих с доста смешен тон и двамата се засмяхме. Чувствах се идеално в компанията му, не ми се натрапваше, бяхме доста близки по характер и разговорът ни протичаше с лекота. Да, Найджъл бе човек, който със сигурност исках да опозная повече. Не разпитвах много за живота му, нито за родителите му-самата аз трудно се доверявах и споделях някому своята история.
Започнах да се притеснявам за мебелите. Стояхме тук повече от два часа, а трябваше да купя още толкова неща. Като се има предвид нескопосаното обслужване, не ми се мислеше какъв ад щеше да е пренасянето и закупуването на мебелите.
Загрижеността явно се изписа на лицето ми и реших да си придам по-радостен вид. Не исках да пропилявам толкова приятни мигове. Когато дойде време да платим, ще му мисля.
Поех подадената лампа с видимо облекчение, че благодарение на бързите рефлекси на Найджъл, несръчността ми остана безнаказана.
Усмивката отново разцъфтя на устните ми. Всъщност цял ден не спирах да се усмихвам и това бе, заради компанията. Върнах се към разговора ни, като казах леко отнесено:
-Честно казано, никога не си пестя думите и май ще трябва да се откажа от този навик, докато съм в града. Не знаех, че, за да разбера повече за миналото си и да се преместя тук, трябва да се правя на смирена, безчувствена лейди. Както и да е...някак ще се оправя.
Не, не знаех как ще се оправя. Нямах приятели, живеех сама, навсякъде ходех сама и по всяко време можеха да ме нападнат и убият. Не бях страхливка, нито се предпазвах по какъвто и да било начин, което не беше най-разумно.

Тъжно се усмихнах при последното й изказване.За жалост,това беше болезнената реалност и не случайно се наричаше така.Спомних си от колко усилия и нерви (да,особено нерви,а колко бях късал ли късал) се бях лишил при вписването си в тукашната обстановка,тази на Рейнтаун.Добих пълна представа какво и как се чувства Мери,по начина,който и аз бях изпитал неотдавна:за нищо на света не бих се върнал към онези моменти.Не че сега можех да разчитам на много приятели,но в онези дни бях по-самотен,от когот й да е било.Ясно си спомнях погледите на хората,с които бях принуден да съжителствам;гледаха и ме възприемаха толкова криво,сякаш те самите никога са били на мое място.Та случайно да не бяха насадени тук още от началото на съществуването си?!
-Ще ти споделя нещо,което макар да не звучи като най-подходящото успокоение,поне може да те мотивира,за да не се отказваш и отчайваш.Когато аз реших да се установя тук,моето положение дори беше далеч по-нецветущо.В началото живеех в пансион,съжителстващ с куп бездомници...-засмях се при спомена,за което,също не така неприятен.-Но по-същественото,разбира се,е че също незнаех какво се случва с мен и когато настъпи момента на първата ми трансформация...Извинявай,имам в предвид нямах представа,че съм нокриец,не съм роден като такъв.
Връщах се,все към болезнени спомени,но наистина исках да направя услуга на това момиче.Фактът,че нямам възможност,ме натъжаваше.Но ако наистина го исках,винаги имаше начин.
-Може да ми е убягнало,но май не си го споменала.Има ли към кого да се обърнеш в търсенето на информация?Аз...аз съм готов да ти помогна.

Вдигнах очи към него, пълни с надежда. Ако той...той наистина можеше да ми помогне, можех да успея да разгадая всичко около миналото си и да напусна този ужасен град. А смеех ли да го напусна? Бях срещнала двама човека, които щяха да ми липсват и не ми се мислеше имах ли смелост и щях ли да се махна от града. Блокирах тези мисли за сега и ги запратих в най-отдалеченото кътче в съзнанието ми.
-Ще съм ти много благодарна. Всъщност...както вече казах, не познавам никого и няма кой да ми помогне, освен аз самата да си помогна. Което май..-направих кратка пауза и се загледах в обувките си, които внезапно бяха придобили жизненоважно значение за мен-...няма да стане. Ако успееш да ме изтърпиш и ми помогнеш ще ти бъда длъжница-засмях се при последните думи, казани с нотка на горчивина и ирония. И то не, защото щях да прекарам в компанията на Найджъл, който все повече се издигаше в очите ми, не защото щях да му бъда длъжница, а защото, когато се наложеше да си тръгна, може би щях да се привържа прекалено много и щеше да е болезнено. Поне за мен.
-Каква е дарбата ти? Доколкото знам, всяка раса има своите способности-започнах разговор, човъркана единствено от чисто любопитство и загриженост.
Вече се бяхме сдобили с повечето неща, или просто отбелязвахме исканите мебели и неусетно се озовахме пред консултанта, който не сваляше глупавата си перверзна усмивка от лицето.

Кутията с единствената ми покупка,понечи да се изхлузи от ръцете ми и в този момент я стиснах под мишница.Огледах наоколо,натъквайки се на противния консултант;изглежда не се беше отказал от идеята да ни следи.Укорих го не само с кръвнишки поглед,но не се стърпях и му подхвърлих и с думи.Какво пък?Да не би той да се бе държал по-мило с нас?!
-Проблем ли има?-с острота в гласа се обърнах към него.Той,махайки с ръка,изразявайки отрицателност,бързо се изгуби зад един гардероб.Съжалих,че така внезапно се изпари,защото не успях да му изясня забраната,да спре да се мъкне след нас,и нищо чудно той да продължи да го прави.
Стрелнах Мери с очи,която ми се стори цяла тресяща се от напрежение:и по нейното лице нямаше следа от каквато и да е усмивка.Въздъхнах и посегнах,полагайки длан на рамото й.Този беше извикал само тревоги у нея,личеше си.
-Този е голям късметлия,че не се срещна с мен по пълнолуние.-тъжно се засмях,показвайки колко съжалявам.Никога не отправях подобни заплахи,но явно ако бях ядосан,колкото на този,се стигаше и до тук.Снижих глас и продължих,не пропускайки,разбира се,да огледам за случайно мотаещият се консултант,наоколо.-Нокрийците нямат характерни дарби,с които да влияят върху другите раси,а още по-малко върху човек.По моему ние сме най-големите страдалци и си го обяснявам с някоя огромна грешка на прадедите ни и днес продължаваме да изпитваме тяхното наказание върху плещите си...При всяко пълнолуние се трансформирам в звяр-аз съм противен,страшен и много често се налага да се крия.-звучах сякаш не му отдавам особено значение,но наистина го смятах за несправедливо.Болките вече не ми правеха впечатление,с нея,с времето,се свикваше,а самотата и чувството,че си неразбран,продължаваше да ме спохождат,обаче.
-Дано не те изплаших с разказа си...Не се притеснявай!В едно съм сигурен и това е,че левендите не са подложени на каквито и да е страдания

Отдъхнах си, но някакво съчувствие и вина, че той трябва да страда, а аз не, ме изпълни и това ясно си пролича на лицето ми. Не знаех какво да кажа, затова просто удължавах очният контакт. Бях лесна за разгадаване. Чувствата и емоциите винаги си личаха по лицето ми и това бе един своебразен недостатък.
Не приех особено драматично думите му за трансформацията. Толкова необичайни и извънредни неща бях принудена да приема за отрицателно време, че това внезапно изказване породи единствено и само съчувствие и загриженост.
-Не вярвам, че си страшен. Нито противен. В каквото и да се пръврщаш-изреченията ми бяха къси, подчертавах думите с глас, и ясно му дадох да разбере, че е истина, а не поредните банални реплики, целящи по някакъв непонятен за мен начин, да успокоят стоящият срещу теб. Наистина не си представях Найджъл страшен, камо ли противен, въпреки че се познавахме от няколко часа. Толкова бързо бях свикнала с компанията му, шегите му, дори опознах част от него и ако някой ме попиташе дали мога да му се доверя бих казала да. Знам, глупаво, наивно, доверчиво, но аз бях такава, каквато съм, с всичките си недостатъци. Не можех нито да променя, нито за изкореня навика, да съдя по хората от първо впечатление. Досега нямах проблеми, заради това, но човек никога не знае, кога ще му изневери късмета.
Продължавахме да стоим, нарамили разни домашни потребности от сорта на лампи, а консултантът не се връщаше. Нервно потропах с крак, но когато видях едрата му фигура да се приближава успях да скалъпя подобие на усмивка.
-Сега ще благоволите ли да ни услужите?-гласът ми прозвуча леко остро, но явно той не се засегна.

Думите на Мери бяха като мехлем за ушите ми.От толкова отдавна не бях срещал човек,който да ми съчувства искрено,че вече бях спрял да се надявам,изобщо да срещна такъв.И в момента не виждах защо да отричам,колко приятно се почувствах от този факт: в началото нямах представа дори че ще си говоря така сладко с някого и това дължах единствено на смелостта на Мери,която понечи да ме заговори.Към себе си,също трябваше да отправя благодарност,все пак позволих разговорът да се задълбочи и се държах толкова мило.По принцип отвръщах по начина,който виждах насреща си и сега не можех да изневеря,постъпвайки по друг начин...Не!Не и с Мери.
Застанахме пред касата,по собствено желание или не,чакането ни бе пробутано и несъмнено беше в състояние да прогони доброто настроение дори на най-позитивния човек.Посрещнахме продавач консултанта с намръщени лица и преди да съм го нахокал аз,Мери го стори.
-Моля да ме извините,но току що пристигна нова стока и ще имат нужда от мен.Нека побързаме!-с преспокоен глас ни съобщи подобна трагедия онзи,а аз,опитвайки се също толкова спокоен да си кажа наум,че със сигурност ще се оплача от него,където е нужно,се врътнах с отчайващо охкане.Макар да се стараех да запазя самообладание,следващото,което казах,беше произнесено на висок глас; ако се тълкуваше като,че му креща?..-вече ми беше все едно.
-Извинете,извинете...Бива ли ви вдруго,освен да се извинявате?!.Не се приема,защото го поднасяте с особено безразличие.Отчетете стойността на покупката ми и изисквам да ми дадете касова бележка.-категоричен,отсякох и стоварих кутията с настолната лампа пре него.С лукава усмивка,отстъпик назад и потърсих погледа на Мери.Когато онзи най-накрая благоволи да сведе глава и да се заеме със задълженията си,снех маската,носена до момента,само за пред него и топло й намигнах.

Отвърнах с усмивка на намигването, но когато извърнах лице към консултанът лицето ми бе каменно, а на устните ми се бе изписало явно недоволство. Кръстох ръце и едвам се сдържах да не го сграбча и хвърля от първото високо място, което ми се изпречи. Единствено фактът, че по някакъв начин щях да направя лошо впечатление на Найджъл и останките от маниери, които гувернтатката ми се опитваше напразно да ми втълпи, ме спираха от агресивни действия. Вдишах дълбоко и си заповядах да спра да се ядосвам,затова когато проговорих гласът ми не издаваше нищо, бе равен и това по своему си беше плашещо:
-Господине, ако не си услужите веднага ще се наложи да говоря с шефа ви, а в това няма да има полза за вас. Бъдете сигурен.
Когато Найджъл му се нахвърли не се опитах да го спра. И не защото се страхувах да му се противипостява или се притеснвях, че ставам прекалено дръзка-просто продавача бе успял да направи немислимото-да изкара от равновесие спокоен човек като мен. Стреса ми бе дошъл в повече последната седмица-пътуване, преместване, а сега и мебелите. Единственото хубаво нещо в момента бе компанията, която ме съпровождаше.
Усетих, че Найджъл потрепва и се кани да удари слъжителят, затова задържах ръката му в своята, целяща без думи да се опитам да овладея и успокоя ситуацията. Щеше да стане по-лошо, а закупуването на мебелите-почти невъзможно.