Doubleday's

Ах, гледката ...
Ако се чувстваше така поетично настроен, както онази вечер, когато се засече с онзи странен тип, твърдящ, че е предишният крал на всички раси, определено щеше да измисли някой друг епитет или поне метафорка, с която да опише усещането. Усещането, което изпитваше винаги, когато дойдеше. Усещането, че наистина е крал. Както винаги беше избрал маса до стъкления парапет, от където можеше да наблюдава заспиващия град. Да. Отдавна беше минало обичайното време за вечеря, но ето че кралят на левендите беше решил да дойде и да хапне на онова място, освен Скилт, където наистина се чувстваше като крал.
Позиция, която си имаше своите предимства.
Като например това, че заведението беше отворено толкова късно, при това единствено за него. Никалъс се подсмихна доволно и обърна поглед към нервната сервитьорка, която чакаше близо до бара. Пламъците от голямата камина танцуваха близо до нея, пръскайки блясък навсякъде и затопляйки помещението. Младата жена веднага улови погледа му и побърза да се приближи, усмихвайки се раболепнически:
- Добър вечер, Ваше Величество, какво ще бъде тази вечер?
- А ... нека помисля. - остави менюто малко настрани и щракна доволно с пръсти, - Препоръчаха ми да опитам пилешко с горчица, мед и подправки. Какво ще кажете?
- Да, сър, наистина е изключително вкусно.
- Със сигурност. Може наистина да го пробвам. Засега искам онова вино, сещате се, което поръчвам винаги? И салата с морски дарове.
Госпожицата движеше химикала с най-голямо усърдие, очевидно внимавайки да не обърка нещо. Когато най-накрая приключи със "сложната" си задача, се обърна към мъжа:
- Чудесно, сър. Това ли ще бъде?
- Донесете две чаши с виното. Иначе засега - да. Когато дойде гостът ми, ще видим какво друго да поръчаме.
Остави менюто да себе си и обърна поглед към стъклото, което го отделяше от външната тераса на заведението. Върху запотеното от топлината стъкло се бяха образували красиви снежни цветя, които пълзяха устремено върху гладката му повърхност. Никалъс неволно се усмихна.
Ех, де да можеше да е поетично настроен, когато поискаше ...

Горката сервитьорка. Обикновено, когато Никалъс идваше тук и тя беше на смяна, едва не припадаше от нервност и притеснение, та какво оставаше сега, когато не един ами цели двама краля бяха решили да се възползват от услугите на заведението. Не че някой можеше да им откаже, де, особено на нашия герой, който беше редовен клиент и беше завързал нещо като приятелство със собственика. Полезно, доста полезно, за случаите, когато искаше да остане сам, в компанията на възхитителната гледка и вкусните ястия, които се предлагаха тук.
Само че, този път светлокосият не беше сам.
Първо мислеше да отиде да посети Флориан, но след съвета се чувстваше малко странно. Тоест, не беше убеден дали Каталина ще е там, дали ще приеме присъствието му радушно или няма да остане доволна. И след това, дали щеше да присъства постоянно? Беше чул някакви работи от странични поробени ... простете, оженени мъже, че когато съпругата им е в къщата, мъжките събирания не протичаха, както би трябвало. Дори май беше ставал свидетел на една разбесняла се дама, която изгони всички с метлата, защото били седнали да пият, ядат, пушат, а не помагала. После ... хм, кой знае какво всъщност беше сторила на горкия си мъж.
Никалъс кимна леко, за да прогони тези мисли от съзнанието си и едновременно с това да поздрави Флориан. Разбира се, преди това се изправи, както подобаваше да направи пред по-старшия си "колега".
- Добър вечер и на теб. - засмя се, с което официалността от ставането беше тотално заличена, - Всъщност обичам да си стоя тук и просто да гледам навън, така че не ми пречи. Пък и аз самият не съм от най-точните, така че не знам как дойдох първи.
Вече беше седнал на мястото си, когато младата жена се върна с две кристални чаши и вино. Усмихна се още по-притеснено и се обърна към двамата господа:
- Салатата Ви ще бъде готова след малко? Вие какво ще обичате, Ваше Величество?
Хал се облегна доволно назад. Чакаше момента с морските дарове с голямо нетърпение, но с още по-голямо очакваше неофициалния момент, когато Флориан ще сподели нещо повече за брака. Все пак, закъснението за Съвета му беше попречило да чуе изказването на краля на нокрийците, а много искаше да разбере онова, което е пропуснал.

А, тостът. Отвътре му идваше да каже нещо, което ... хм, възпитанието на Флориан евентуално щеше да заклейми като неподходящо. Беше свикнал до някаква степен да държи под контрол инстинкта си да сипе глупости пред по-старшия крал, но не винаги успяваше. Този път успя да се усети на време и да не стига до някакви крайности. Което, разбира се, не му попречи да се ухили дебилно, както през повечето време правеше, всъщност, докато бавно отваряше виното и също толкова бавно наливаше розово-рубинената течност в двете кристални чаши. Ясно можеше да види леката досада, която премина през лицето на събеседника му, но както винаги тя бързо беше прикрита благодарение на възхитителното самообладание, което кралят на нокрийците притежаваше.
Плюс, с който Ник, за жалост, не разполагаше.
Затова пък веселостта му не успя да остане скрита зад маската на добре тренирана сериозност. Докато излъчваше такава глуповатост, нашият герой не можа да не се отдаде на част от първичния порив, който напевно шепнеше в съзнанието му да каже нещо тъпо. Именно заради него, Хал се изправи бавно, вдигна чашата си и се прокашля леко с възможно най-сериозната физиономия на света:
- Искам да вдигна тост за ... крал Флориан и кралица Каталина Ахело-Нокрийска. - идеше му да добави някоя грандиозна глупост, но се сдържа, защото знаеше, че цялата тая работа със сватбата е важна за Флориан, - По принцип съм адски добър в речите, но тук ще се цензурирам сам, затова ще пожелая само да живеете happily ever after, като в приказките. Да ме обичате, да ме поканите за кум и да си народите много дечица, на които да бъда кръстник. Ако ли не на всички, то поне на едно от тях. И искам да бъде кръстено на мен! Наздраве!
Надяваше се, че няма да отнесе някой юмрук, ритник или обезглавяване след края на импровизираната си реч. Така де, разчиташе, че ако ще го убива, Флориан ще е достатъчно възпитан да не го направи тук. Или поне няма да е сега, преди да са хапнали. Усмихнат, Никалъс поднесе чашата си към тази на приятеля си (о, да, нашето момче беше един от малкото, които смееше да нарича и счита за такъв другия крал), казвайки вече напълно сериозно:
- Честно, Флориан, наистина ви желая щастие и спокойствие на двамата, независимо от причините, заради които го правите.
Не беше сигурен дали може правилно да разчете реакцията по лицето на госта си, но въпреки това беше сигурен, че последните думи са успели да смекчат шеговитостта на първите, така че да не лазят по нервите на краля на нокрийците.

Well.
Massive epic fail.
Now I can go and kill myself before he decides how to finish me.
Подобни откъслечни фрази се въртяха в съзнанието на Ник, докато наблюдаваше вулканът, който бълбукаше и се вълнуваше пред него. Когато Флориан спомена, че хуморът не му понася много, нашето момче съвсем не предполагаше, че до такава степен е антагонизирал горкото шеговито настроение у околните, най-вече у себе си и краля на левендите. Той просто се беше опитал да разчисти за малко гадните облаци на хилядите грижи, които бяха надвиснали над челото на другия мъж.
За жалост, мисията се оказа неуспешна.
Вместо да накарат Флориан да се усмихне, дори снизходително на глупостта на "домакина" си, думите на Хал сякаш само предизвикаха нокриеца да надникне в бездната до себе си, отдавайки се на твърде отрицателни емоции. Емоции, за които Никалъс не подозираше, че другият би споделил пред когото и да е било.
Явно грешеше.
А после дойдоха и последните думи от краткия монолог на мъжа. Те се забиха като огромни ледени висулки в мозъка на левенда, прекъсвайки всяка една разумна мисъл там. Какво можеше да посъветва той, едно момче, този гигант? Гигант, в смисъл на духовно присъствие. Хал го приемаше за такъв и колкото и да не го признаваше, донякъде се възхищаваше на характера на Флориан. Дори му се искаше и той да е такъв.
- Сърце като камък? - този път Никалъс беше сериозен, - Не ме карай да изръся нещо глупаво, Ваше Величество. Ако някой има сърце от камък, това е онзи идиот Арин. Не вярвам, че ти, който си готов да пожертваш всичко за народа си, тоест за други хора, си такъв. Ако беше, щеше да откажеш брака и да се отдадеш на безсмислено тичане след фусти и мрачно спомняне на миналото. Понякога това дали сега изпитваш любов не значи, че не можеш да чувстваш изобщо. Просто има стени. Стени, които някой може, някой ден, да свали. Да разруши. Да дойде до теб и да положи лековита ръка върху раната от миналото. Не ме разбирай погрешно, естествено, че ще боли, докато заздравява. Дори може да смъди и след това, но рано или късно, тя ще се затвори. Няма нещо, което времето да не може да излекува. В това съм сигурен.
В същия момент, по законите на Всеобщата Гадост, разбира се, от някъде взе, че се зададе сервитьорката с поднос с ръце. Стоящ безмълвно, като изсечен в скала, Никалъс единствено погледна горката женица, която за щастие, разполагаше с достатъчно развита интуиция и бързо се върна в кухнята. Добре. Никой не трябваше да вижда своя крал в такова състояние. Владетелите бяха силни, фигури за пример, които преодоляват цялата болка на света, независимо от цената. Едни се справяха, криейки нещастието под маска на безразличие, други под маската на безкрайна омраза, трети - на веселие, а четвърти - не го криеха. Научаваха се да живеят с него. Кралят на нокрийците изглежда беше от тези, които живееха с миналото си, но понякога демоните от него се завръщаха с пълна сила, за да тормозят настоящето.
Усещане, което Никалъс също беше изпитал, макар и по причина различна от тази, която беше ранила душата на другия крал.
- Каталина не е някое крехко момиченце, Флориан. Погледнато реално, тя е единствената жена в този свят, който би била достойна да бъде твоя кралица. Може би не го осъзнава, но постъпката й я прави истински лидер и защитник на хората й. Никой не е казал, че ще бъде лесно да си владетел и ти го знаеш по-добре от мен. Вие просто изпълнихте дълга си. А дългът е проява на чест, нали, Флориан? Честта почти никога не се равнява на щастие. Всъщност, никога.
Уоу. За втори път в близките няколко дни говореше толкова много смислени неща на един път. Започваше да се чувства странно, почти неестествено. Странно защо започваше да се чувства до някаква степен доста по-умен, отколкото е предполагал. Това, за съжаление, обаче не значеше, че дълбокомислените му философии ще помогнат на Флориан по някакъв начин. На светлокосият му оставаше единствено да се надява, че няма да засегне още повече другия крал.