Герои на Демансти

Попълнете бланката и я пуснете в тази тема.

Снимка
(Да не е на аниме или в нарисуван стил.)

Име
(Напишете пълното име на героя, но да не е някое със сто или двеста имена.)

Години
(Напишете годините, на които сте. Да не забравите, че деманстите НЕ са безсмъртни.)

Семейство
(Тук опишете по - подробно семейството си: майка ви, баща ви, баба ви, дядо ви, братя и / или сестри.)

Сили
(Повече за деманстите и техните сили може да видите ТУК.)

Външен вид
(Не само колко тежи, колко висок / а е, какъв е цвета на косата и т.н. Напишете и нещата, с които се отличават от другите. Минимум 4 реда.)

Характер
(Мисля, че тук всичко е ясно. Минимум 5 реда.)

История
(Знам, че сте ми умници и ще измислите нещо интересно и приятно за четене. Минимум 7 реда.)

Допълнителна информация
(По ваш избор.)

Герои на Демансти Images?q=tbn:ANd9GcQmNWV0UXGSwFNW7uZpkRzxBUwuBwZxzQ1WdoiGodd4S-F0G0hWBg

Име:
Кристиан Джонатан Озера

Години:
25

Семейство:
Майка:Даяна
Баща:Джонатан
Брат:Дейлън

Сили:
Говори с душите на мъртвите.
Процесът на говорене с мъртвите обаче не е толкова лесен.
Това, което е по - различно и с което успяват да отличат духовете от другите същества е, че самите духове са в черно бяло и успяват да докоснат душата на деманстите с ледено студени тръпки, които често причиняват болка на деманстите. Но тази болка не е абсолютно нищо, в сравнения с процеса, през който минават ако искат да говорят с тях. След като набележат духа, с който искат да поговорят трябва да произнесат старо заклинание на древен език, който само те знаят, за да може да засмучат призрака в себе си. Това е единствения начин. След като го засмучат в себе си трябва да се преборят с духа и да достигнат вътрешен мир, усмирявайки себе си и духа. Болезненото в тази част е, че духа с всички сили се опитва да излезе от тялото, което предизвиква неимоверни болки и разкъсвания на тялото от вътре. Случвало се е демансти да умират поради ужасяващата болка, но повечето успяват да се справят. След като вече всичко се успокои деманстите и духовете са буквално в телата на демоанстите, което значи, че въпросите ще се задават от демантите и отговорите ще последват от духа, който е в тялото на деманста. Буквално все едно говориш сам на себе си. И накрая следва ужасяващата болка, по - голяма и от самото сливане на духа с деманстите. Духовете вече са се приобщили към телата на деманста, че не искат да го напуснат, затова се налага деманста да го изгони от тялото си. Само че духа не иска и се съпротивлява да остане в тялото. Тази пронизваща и разкъсваща болка от вътре е непоносима. Но в крайна сметка деманстите успяват да се справят и прогонват духа си, след което обаче им е необходимо две или три седмици, за да се регенерират и да притапят болката вътре в тях.
Най - лошото е, че някой от деманстите не успяват да се преборят с духа, не успяват да го изгонят от тялото и съзнанието си, като той поема контрола над деманста, който вече е мъртъв и единствената причина тялото му да се движи е духа, който го е обладал.

Външен вид:
Кафява коса,сини очи,брада,висок,сравнително мусколесто тяло.
Като чуе това човек определено не може да си представи нищо.Нищо и никъкъв външен вид.
Кристиан обича косата си.Понякога я оставя да порасте малко по-дълга,а в други случей оставя само бретона да порасте и да пада пред лицето му.Често обаче не е нито с дълга коса нито с бретон.
Очите му са сини...като морето,океана.Човек ако се загледа в тях може да види доста неща...или по-скоро чувствата и историята му.Преди тези очи са пренадлежали на един хлапак,а сега те са на една отговорна личност.
Бръсне брадата си от време на време.Понякога я оставя да порасте,но я оформя в негов си стил...Той просто винаги изглежда перфектно.Поне негово си мнение.Все пак той е един самодоволен...задник?!
Не обича много,много кралските дрехи...или онова което са носили през 18 и 19 век.Когато обаче трябва се облича официално.

Характер:
Той е странен характер.Бил е,е, и ще бъде.Никой не може да го промени.
Като млад доста е обичал да се шегува.Особено с брат си.Имал е обаче строг баща и не си е позволявал шеги пред него.Бил е послушен син тъйкато е знаел каво се изисква от него в бъдеще.Тези негови шеги обаче не траят дълго.След като брат му умира той става доста по-отговорна личност.Когато губи родителите си обаче му се иска да умре.Мисли,че около него е само смърт...теорията му която си знае само той се доазва от това ,че и другата част от родът му биват убити.Това,че губи всички - няои от тях дори не е оценил - го променя коренно.Става отговорна личност и гледа всичко за народа му да е добре и наред.
Съпругата му е едно от малкото същества което е виждало Крис в истинската му светлина.Едно от малкото същества знаещи всички за него.Той обаче не е от тези които обичат да споделят,но пък изслушва другите...зависи.Понякога не ги изслушва - най-често си прави оглушки щом жена му се опава и после си пани - ,а само кимна като някой фризиор тъйкато те са същите.Поне повечето,но в повечето случей той я слуша и гледа да и помогне ако тя има проблем.
Ядосва се лесно,но се контролира.Все гледа да запази гневът в себе си.
Обичлив човек е.Обича съпругата и народа си и естествено себе си.Може да сдържи какво ли не,но това,че е самовлюбен никога.Също така обича и новите технологи.Обича да му се правят комплименти.За някои това е дразнещо,но щом е дразнещо само да слушат по-добре да не си представяш какво и е на Клари да живее с него.

История:
Кристиан е наследник на трона на Деманстите.
Той е най-голямото дете на Даяна и Джонатан.Те имат още един син - Дейлън който е с две години по-малък от Кристиан.Умира повреме на процес за свързване с дух.Това е един доста тъжен ден и за Кристиан и за целия род Озера.Години наред той мисли само за това и тъкмо когато мисли,че може да заличи миналото и да не мисли баща му умира във война,а майка му при раждане на трето дете което обаче умира малко след нея.
Петнадесет годишния Кристиан се чувства сам въпреки,че родът Озера има още няколко живи членове,но той се чувства сам.Три години по-късно той се запознава с Клари - момиче от неговата раса.Намират доста общо и за пърти път от толкова време той се чувства спокоен и,че може да сподели....Става ли обаче на двадесет целия му род бива убит и остава той.
Сега съм вече наистина сам...
Единствената му опора е Клари.Единствения човек застанал до него през всичко това.
Когато нямаш нещо, го искаш, когато го имаш не го цениш, а когато го загубиш - плачеш !
Той не беше оценил чичо си,леля си и другите си роднини,а искаше само баща си майка си и брат си...накрая беше изгубил всички.
Бъдещето обаче му чертае съдба от която така или иначе няма да се измъкне като първороден син на краля той трябва да седне на трона.Тогава дори и народа да не иска няма друг избор...той беше единствения оцелял.Който щеше да опази и всички тях ако се наложи и с цената на живота си.
Предлага брак на Клари - момичето което е било с него в най-трудните моменти,момичето което за него е било негово семейство.Единствената която е била с него през онова време.Единствената на която е можел да сподели.

Допълнителна информация:
- Пуши и пие
- Понякога е твърде самовлюбен.Никога обаче няма да си го признае
- Трудно си признава грешките пред някого,но поне ги признава на себе си.
- Обмисля нещо от всички гледни точки.Поне...понякога.

Герои на Демансти Tumblr_ltwfr5f6uV1qaqpq0o3_r1_250

Герои на Демансти Tumblr_ltwfr5f6uV1qaqpq0o2_250

Герои на Демансти Tumblr_ltwfr5f6uV1qaqpq0o1_250

[ Astrid Berges-Frisbey ]

Когато някой ме попита за името ми и аз му кажа, че се казвам Харли Бентън, обикноверно чувам в отговор: „Като китарата ли?”. На такива въпроси винаги отговарям с „Да, като китарата.”, съзнателно пропускайки факта, че там някъде има едно Дево. В първата ми лична карта (и единствената законна) беше вписано: Harley Devaux Benton. Предполагам, че повечето хора биха си помислили, че съм французойка или поне имам нещо френско в себе си. Но ще сгрешат. Нямам нищо общо с французите, мухлясалите сирена и Айфеловата кула. Нищичко.

Всъщност, името за мен не е от никакво значение. Била съм Руди, Кристина, Венити, Ю, Ингрид, Есмералда, дори Самюъл, Адолф и Кайл. Всеки един от тях беше една отделна част от мен, първоизточника, така че е без значение какво име ще напиша на следващата лична карта, шофьорска книжка или паспорт. Капиш?

И, моля ви, не ме разбирайте погрешно. Фалшивите документи за самоличност ми трябват не защото някой зъл и отмъстителен роднина ме преследва, или пък защото съм направила нещо наистина лошо и сега се налага да се крия и бягам. Не. Трябват ми, защото така реших аз. Защото това бе моят живот и аз го избрах такъв. Никой не ме е принуждавал да обиколя света, да видя толкова много неща, да стана част от милиони съдби и да променя още толкова. Ако исках, можех да стана някой модел и да имам мезонет и яхта, или пък да стана писател и да драскам разни драмички и екшънчета, които после да бъдат филмирани. Можех да стана известна, името ми да е известно да целия свят и да съм постоянно на кориците на списанията. Да си правя реклами, скандализирайки средностатистическите граждани с действията и изказванията си... Можех, само ако поисках. А щом не съм станала... Оставям изводите на вас.

Но както и да е. Докато сме още на честота „Харли Бентън”, може би е уместно да спомена и нещичко за миналото си, а, противно на много хора, аз обичам да разказвам за себе си.

Та. Когато преброя до три, ще се върнете назад във времето с двайсет години и ще се озовете в едно сиропиталище в Занзибар, Африка. Да, знам, че това е родината на Фреди Меркюри – нали съм родена в града, в който и той е роден? Стоун Таун, правилно. Макар, че не мога да кажа дали със сигурност съм била родена там, поне там са ме намерили, там съм отраснала. В сиропиталището, на чиито стълби (очевидно родителите ми) са ме зарязали и една служителка ме е открила през една топла августовска сутрин, цареше желязна дисциплина. Не искаш да ядеш – наказание. Не искаш да спиш – наказание. Бунтуваш се – бой (често с първите пипнати пръчки или други продълговати предмети). Недоволстваш – просто забрави за всичко, вписващо се в графа „човешко отношение”. Бях ставала свидетел на немалко прояви на свободен дух и дори последствията от тях не успяха да сломят духа ми на боец.

Така де, не бях съгласна да се отнасят с нас все едно сме натирени в някой кучешки приют и не се свенех да показвам мнението си... Проявяването на индивидуалност и парадирането с нея бяха може би най-ненавистното на работещите в сиропиталището нещо. Което пък още повече ме стимулираше да го правя и наказанията за мен не съдържаха нищо... мъчително. Знам, звучи налудничаво, но дори когато бях на дванайсет и заради една ей такава проява на свободна воля ме заключиха през нощта да спя при кучето (което „случайно” бяха забравили да нахранят, междудругото...), на мен ми беше повече до смях, отколкото до страх. Бяха ме били с тигани и бамбукови пръчки, бяха ме обиждали и унижавали публично, но по време на всичките наказания се бях смяла с цяло гърло, сякаш някой ми разказваше вицове; изобщо не се бях обиждала, а просто изпитвах някакъв необясним жал към тези хора, които си мислеха, че с насилие всичко става. В случаите, когато не се смеех, просто се усмихвах презрително и държах главата си високо (когато можех де).

В крайна сметка видяха, че примитивните им методи не даваха резултат при мен, и направиха най-лесното, което можеха да направят.

Изгониха ме. Бях на четиринайсет, почти петнайсет тогава. Питате се как оцелях ли? Ами, Занзибар някога е била британска колония. Затова не беше трудно за мен, която очевадно е дете на англичани (съдейки по името, с което са ме били „доставили”), да приложа на практика знанията, получени в сиропиталището и всеки ден да си изкарвах пари колкото да се нахраня. Крадях, просех, мамех, но това не ме караше да се изпълвам с вина, защото знаех, че ако не го правех, бях обречена на бавна и мъчителна смърт. Не ме беше страх от нея, а от пътят, който трябва да измина, за да стигна до нея. Но както и да е. След една година започнах да мечтая да ида на друго място, да се махна от Занзибар.

И така започнах работа. Нелегално. Не ме питайте какво съм работила, не ми се обяснява. Накратко може да се каже, че бях момиче за всичко. Вършех мръсната работа на по-големите, дори се докоснах до бизнеса с наркотици, но никога не съм навлизала надълбоко в тези води. Не исках, тъй като това щеше да означава ограничение, нямах да имам никаква свобода. А на мен тя ми трябваше, за да изляза от Занзибар.

И аз го направих. Макар и след една-две години, но го направих. Събрах пари, които ми помогнаха да закъсам някъде между Египет и Алжир. Или по-скоро, тяхната липса ми помогна. Обаче това не ме обезнадежди, не ме изплаши, не ме отказа от самоубийствената цел, която си бях поставила – „Обиколи света”. Сега съм на двадесет години и съм обиколила половината свят. Нямам кола, нямам дом, нямам история или име, нямам пари, нямам страх.

Аз съм свободна. Абсолютно свободна.

Да правя каквото пожелая, да ида където си искам, да бъда себе си. А теб... Теб страх ли те е?

*

Герои на Демансти Tumblr_lxpig66rfV1qfgo5mo7_250

Герои на Демансти Tumblr_lxpig66rfV1qfgo5mo9_250

Герои на Демансти Tumblr_lxpig66rfV1qfgo5mo3_250

Снимка:

Spoiler:

Име:

Клари Озера

Години:

25 години

Семейство:

Няма роднини ,всички са мъртви

Сили:

може да общува с духове
Външен вид:

Клари има кафяви очи и къдрава кестенява коса, характеристики, които е наследил от майка си. Тя е на около 1,60. Няколко момчета казват ,че е красива, на което тя никога не е обръщала внимание..Клари гледа на себе си ,като просто приемлива ,но не и като красива и заявява, че тя е по-малко красива версия на майка си. Много често заявява, че тя не нито красива, нито добра,като майка си. Но повечето й приятели ,постоянно я опрекват за това..

Характер:

Клари е невероятно упорита и малко саркастична, но е същото време е много грижовен човек, с много защическо поведение към приятелите си и семейството си. Повечето в началото,като я видят си мислят ,че е слаба и никога не може да се оправи сама,но тя не е такава,както майка й е казвала " Любовта е сила,която понякога унищожава,но и те прави силен " Клари винаги черпи сила от нея /от любовта/
Тя също е състрадателна и уважава други същества

История:

Клари е дъщеря на Рение Фрей и Карън Фрей,родена е в едно малко и сполотено семейство няма братя или сестри,винаги е била единствено дете в семейството и родителите й са угаждали за всичко,което е искала,до 9 годишна Клари живее безгрижен и спокоен живот заобиколена с приятели и никога не се е замисляла какво може да причини расата й.. Един ден , една от най - добрите й приятелки се разболява от някаква болест ,която е не известна за всички ,и не след дълго умира.. Клари се опитва да забрави за това,но не успява и когато е на 12 моли майка си да извика духа на мъртвата й приятелка,но той е толкова буен ,че убива майка й,и Клари започва да се самообвинява,баща й се опитва да и помогне да забрави и да я обеди ,че не е тя виновна,докато един ден когато е на 14 той заминава на война ,а след 3 месеца се връщат без него ,съобщавайки й ,че той е мъртъв.Клари е опостошена... изолира се от всички и седи в къщи ,почти не излиза...но точно след 1 година самообвинения за развитието на живота й тя среща Кристиян ...
С него тя може да сподели всичко...Той също е изгубил родителите си и Клари го чувства някак си по-близак,а тяхната дружба става все по-силна с годините.Когато става по-голяма тя получава изненадващо предложение от стрна на Кристиан - брак.Тя приема тъйкато от доста време е влюбена в него,но не е подозирала,че той също има такива чувства към нея.

И тримата сте одобрени!Приятна игра.

Име
Тиара Никол Диксън.

Години
21 години.

Семейство
Изгубена сестра - Анабет Диксън.

Сили
Общува с мъртвите.

Герои на Демансти 4382373m

Външен вид
Когато някой каже "тя е блондинка", какво е първото, което си помисляте? Ами ще ви кажа. Много хора си мислят, че това означава "тъпа, проста" и т.н. Е, не сте прави. Тиара Диксън е изключително умна и интелигентна. Освен, че се различава с това от другите, тя е изключително красива. Или поне така си мислят повечето хора. Тя има дълга руса коса с светло кестеняви кичури. Очите `и са зелени и "блестящи". Питате се как така блестящи? Ами Тиара е от хората, които имат онзи искрица блясък в очите си, които не всички хора притежават...Не е нито висока, нито ниска. "Спортен" тип е и затова фигурата `и е идеална...С няколко думи - Тя самата е идеална.

Характер
Диксън е интересен характер. Описва го като "дъга". Да, знам. Малко странно определение., но е точно като за нея. Един ден е просто в добро настроение, друг тъжна, трети не може да си намери място от щастие. Всеки ден различно. Този нейн характер е доста проблемен, защото трудно може да си намери приятели. Не се доверява на никого, освен на себе си. Доста често използва "черен" хумор. Изобилства от сарказъм. Трудно може да се укроти...
С две думи, ако искаш да бъдеш близък с нея, ще ти е доста трудно...

История
Тиара Диксън е деманст. Та е родена в Рейнтаун. Израснала в заможно семейство демонисти. . Майка `и - Диана Диксън, която е деманст, умира при раждането на първата си дъщеря - Анабет Диксън. Единствената сестра на Тиара. Двете сестри живеят с баща си в огромно имение в края на градчето. Живеят в лукс и удобства. Нищо не им липсвало, освен майка, която да обичат и за която да се грижат.
На седемнадесетият рожден ден на Тиара, четиринадесет годишната `и сестра изчезва безследно. Търсят я с месеци, но така и не я откриват. Най-накрая баща им се предава и спира да я търси. Но Тиа не се отказва. Тя продължава да я търси...Минават още няколко месеца. Тя най-накрая също се отказва и започва да я търси сред мъртвите. Опитва се по всевъзможни начини, но баща `и я спира и `и забранява да го прави, защото прекалено много се изтощавала от това търсене и общуване с мъртвите...
Минава години. Тиара вече е на двадесет и една години. Баща `и се разболява от смъртоносна болест и умира. Тя остава сам сама в голямото имение. Диксън решава да се премести в по-малка къща.
Заживява там сама и до ден днешен продължава да търси изгубената си сестра.

Допълнителна информация

Обича да спортува.
Да ходи по барове, клубове и купони.
Пие и пуши.
Има плюшена играчка жаба.

Emma Roberts!

Портала между света на хората и този на съществата е затворен от векове, което значи, че не може да си родена в Италия. Поправи това в историята си и ще те одобря.

Така става ли?

Идеално. Одобрена си, мила! Добре дошла.

Дмитрий Михайлович (Миша)
Представител на деманстите.

-Марселия, затвори вратата след себе си.- заповяда Балтазар и се протегна към бутилката с кехлибарна течност. Движенията у бяха премерени и в състояние да убедят всеки в увереността му, властността сексапила, които притежаваше.
Слабата жена се обърна и бавно, с треперещи ръце, затвори вратата зад себе си. Изнемощелия й външен вид предполагаше към съмнения за лошо здравословно състояние на приемното й тяло. Но причината беше друга и отговора се съдържаше в големия, изпъкнал корем, характерен за бременна жена. В утробата си носеше малкото опасно същество, изпиващо енергията на и без това несъстоятелното женско тяло. За по- малко от шест месеца, бебето бе нараснало до размерите на осем месечен плод, почти готов да се роди и да поеме първа глътка въздух и нечия чужда енергия, но както бе наредил Балтазар, това щеше да се случи, когато изцедеше и последната капка от тази жена.
Усети как силните балтазарови ръце я обгръщат през кръста, галейки големия й корем. Знаеше, че ласките му не бяха предназначени за нея. Никога не бе проявявал преки или косвени нежни чувства към нея, независимо от вида на приемника й. Дъхът му погали врата й и накара малките косъмчета да настръхнат. Толкова приятно й се стори, че за миг притисна себе си към гърдите му.
-Струва ми се, че не се грижиш достатъчно добре за детето ми.- сряза я Балтазар, отдръпвайки я от себе си.
-Изпълвам всяко нареждане от твоя страна.- като попарена изтърси Марселия.- Спазвам думата ти.
-Надявам се да е така, Марселия, защото ако се случи нещо с това дете, ще държа теб отговорна.- заплаши той.
Отдалечи се от нея, връщайки се в изходно положение, вземайки кристалната чаша. Доближи я до устните си усети вкуса на уиски да се разлива в устата му да изгаря приятно гърлото му. Живееше за тези кратки моменти на блаженство и сюблимност, както и за това бебе. Усещаше любовта, преливащата бащинска обич, която изпитваше към него. Сякаш беше животоспасяващо неговото раждане и появата му пред всички. Бе предвидил блестящо бъдеще за следващия Крал от династията Михайлович.
-Това ще го приема като комплимент.- засмя се искрено развеселена от иронията на положението си.
-Хубаво е да го приемеш като заплаха, може би просто предупреждение. Ще стане сериозно чак, когато сгрешиш. За твое щастие и здраве е да внимаваш.
-Естествено, господарю!

Феникс разтърка очите си уморено, ала интересът продължаваше да бушува в нея и й беше трудно да остави стария ръкопис. Чувстваше се наистина уморена от дългия ден и безкрайната нощ на приема, но не можеше да се откаже просто така от това четиво, сякаш ако не го усещаше в ръцете си, то щеше да изчезне като фантазия или може би мечта.
-Феникс, почети ми още малко, моля те.- старицата изграчи от тъмния ъгъл и посочи листите в ръцете й.
-Да, бабо, ще Ви почета още малко, но после ще си лягам.- прозя се тъмнокосата и върна очилата за четене на мястото им.

Балтазар пристъпи, излизайки напред в светлината, огряваща терасата на дома му. Фиксира тълпата пред себе си, тълпа почти смирени поданици с погледи, търсещи нещо конкретно. Поне така изглеждаше. Нетърпението вирееше в атмосферата, правейки я нажежена. Няколко минути, способни да предизвикат гражданско недоволство, а то да прерасне в цял бунт.
Старият мъж играеше по нервите на всички, пазейки огромната си тайна повече от четири години, умишлено подклаждайки единствено любопитството им с откъслечни части от изненадата, която им бе подготвил. Ала часа за разкритие вече беше настъпил и не можеше да крие повече. Те бяха длъжни де знаят за него. Малкото съкровище, което щеше да им представи след секунди. Толкова се вълнуваше, толкова много искаше да види как те се прекланят пред него. Робата му се влачеше по пода и скриваше сякаш нещо от погледите на всинца.
-Деца мои, добре дошли в пределите на имота ми!- приветства ги тържествено той, без да чака поканване и фанфари.- Знам, че ви накарах да изчакате толкова много, но съм убеден, че всичкото това търпение си е заслужавало и ще бъдете доволни.
-Ще имаме повече права?- провикна се жена с дълга ежедневна рокля в тъмни нюанси.
-Нещо по- добро!.- надвика шумотевицата Балтазар.- Приветствайте спасението си, скъпи мои! Приветствайте Дмитрий Мехайлович!
Четири годишното момченце излезе от сянката на баща си така, както би го направила само кралска особа с чистокръвно потекло. Светлите очи на детето притежаваха онзи невинен блясък примесен с неповторима тайнственост. Усмивката на бледото личице подсказваше щастието от случващото се. Слабичък, но със здрав вид, беше прекрасен представител на демансите. Изключително очарование витаеше около него и няколко човешки момичета протегнаха ръце, за да го докоснат, но ги деляха няколко метра от Дмитрий.
-Поклонете се на единствения кралски син!- подкани глашатая и вдигна ръцете си покровителски, като самият той се приведе до сами земята.
Момченцето се улови за мраморните парапети, подавайки глава между тях. Достави му истинско удоволствие да види как поне хиляда глави от терасата чак до портата се свеждат по същия начин. Колко прекрасно можеше да започне предстоящото царуване на малкото съкровище.
Балтазар се наведе и прегърна сина си през раменете. Целуна го по главата доволен от влиянието му върху тях.
-Всички те са твои, сине. Моят Дмитрий Михайлович.

-Бабо, спите ли?- попита плахо Феникс, желаеща повече от всякога да продължи да чете.
Тишината в домашната библиотека й се стори неестествена. Чуваше единствено собственото си дишане и тихото пукане на огъня в камината. Той топлеше, по принцип, измръзналите й крака, които се подаваха под дългата, обикновена рокля. Носеше я само вкъщи, несъгласна с официалния вид дори в имението. Предпочиташе удобството на буржоазния стил, макар такова почти да не съществуваше.
Не получи отговор от старицата, ала това не я накара да спре. Отвърна пергамента от другата страна, за да съзре портрет на висок мъж със стройно и добре поддържано тяло. Носеше дълго, почти кърваво червено, наметало. На главата му нямаше корона, там се мъдреше единствено гъста русолява коса в пепеляви отенъци. Очите му сякаш се взираха право в нейните, сини... може би сиви на цвят. Проницателни и в същото време топли и толкова дълбоко бездънни, че потъваше изцяло в тях. Пръста на Феникс мина по тялото и лицето му, привлечена от магнетизма на цялото му същество, а беше сигурна, че никой художник не е успял да изобрази целия чар на мъжа.
Погледа й се плъзна надолу, прочитайки името под портрета. Дмитрий Михайлович. Сърцето й прескочи няколко такта. Затвори четивото скорострелно и се изправи тромаво. Изтупа плата на роклята от прахта, полепнала по нея от старите пергаменти. С бавна крачка се приближи към терасата. Разтвори стъклената врата, пропускайки студения въздух да я облее, дарявайки я с малко повече разум.
-Това е просто измислена история, Феникс.- старицата се размърда на мястото си, докато изговаряше думите бавно и ясно.- Но винаги има нещо вярно, красавице моя. Винаги има нещо толкова вярно.

//Дмитрий Михайлович (Миша) започва да властва над деманстите преди повече от шейсет години, след смъртта на Балтазар. За да избегне подобна случка и със себе си, Миша наема охрана от десет древни същества. Управлява почти разумно, отдавайки се на бохемски, развратен живот. Рядко използва способността си, поради трудното възстановяване, през което минава, дълъг период повече от седем дни, въпреки кралското си потекло. Не се лишава почти от нищо, обитава сграда с повече от 200 помещения, превърната в седалище на управляващия съвет на деманстите.
Често се глези в компанията на екзотичните си домашни любимци, внесени в Рейнтаун по негова поръчка.

Обожавам го <3 Одобрен! <3

Благодаря! <3 Радвам се, че Ви харесва. Герои на Демансти 3766694472

» Герои на Ахели
» Герои на Нокрийци
» Герои на Саяни
» Герои на Мурони
» Герои на Мелузини