Дървото на любовта.

"Помня всяка наша малка среща" Това си мислеше младото момиче,застанало на края на дървото.Помнеше всяко мъничко нещо,което беше казал или направил той,но не можеше да си спомни първото чувство ,което изпита,когато го видя за първи път.Как можеше да го забрави толкова лесно?Как? Може би времето играеше важна роля в това,но тя искрено се съмняваше.Всеки един от нас е изпитал това чувство наречено любов,но Рейчъл не можеше да знае какво точно е това.Изпитваше ли тя любов?Или просто желание да задоволи животинските си нужди отново и отново.Толкова много грешки беше направила в личния си живот,че измина близо година откакто беше говорила с мъж,а сега имаше среща с него.Тайнствения мъж,който криеше от света.
Не го беше чувала толкова много време,а сега изведнъж вдигна слушалката и ми позвъня.Какъв беше този порив ? Толкова много въпроси,а толкова малко време-това беше живота.
Бавни и внимателни стъпки се приближаваха отдолу,а един мъжки глас се провикна,вдигайки главата си нагоре към Кралицата.
-Ела при мен.-каза тя,опитвайки се да го примами към себе си и сякаш това подейства,защото той започна да се катери по стълбата,която беше прикрепена здраво към вековното дърво.
Романтиката се носеше във въздуха,но те не бяха готови за нея все още.Нуждаеха само от това да разберат какво става с другия,а мястото беше перфектно-далеч от хорските очи и уши.Тук бяха в безопасност да разкрият душите си един пред друг.
-Мина много време..

Можеше да се закълне, че скоро не беше престъпвал границата, както и не би трябвало и това усещане му липсваше. Рейчъл беше онази част от ежедневието му, недостъпна за всички, макар и до някъде прекалено очевидна. Но може би тази очевидност правеше тайната им връзка толкова тайна. Всички се нуждаеха от нещо по- пикантно, за да го забележат, а не просто прекалено явно държание между нея и него и все пак някак скрито от останалите. Сега същата тази част от ежедневието му щеше да навлезе обратно в него и да започне да човърка по мястото си в сърцето му, което имаше Рейчъл.
Изкачи стълбата и се направи няколко крачки към нея. По лицето му можеха да се видят няколко белега на липса на щастие. Може би това се криеше в самотността на дните му през последните месеци. Не, че, беше сам. Не се подвеждайте по това, самият Дмитрий Михайлович беше заобиколен от десетки слуги всеки ден и леки придворни дами, които гарантираха пълното му забавление, но не можеше да поговори с нито една от тези персони, поради простата причина, че ги чувстваше толкова далечни. Извисената му личност имаше нужда от също такава личност, а не някоя от камериерките, които се грижеха стаята му да е винаги в безупречен вид. За разлика от всеки друг път, усмивката не красеше устните му. Те образуваха безрадостна линия, но не защото не се радваше да бъде тук, а защото му тежаха седмиците на прекъсването на общуването им. Почти беше забравил какво е да докосва меката й, като кадифе кожа, да целува врата й по начин, по който знаеше, че й харесва. Или пък просто да чува гласа й. Липсваше му усещането за аурата й близо до неговата.
Настани се удобно до нея, премятайки ръката си през раменете й.
-Почти цяла вечност мина.- констатира Дмитрий.- Но може би така е трябвало, прекрасна Рейчъл. Съдбата... или пък някой друг е решил да ни раздели за известно време.