Езерото край парка

Когато се чувстваш самотен и разбит това е мястото,което ще ти вдъхне нужната сила да продължиш напред.Езерото и неговата история ще те съживят и разберат.Това е твоето място..Мястото за бягството от проблемите.

Сутрината беше както обикновено.Отворих леко очите си,след което се облякох набързо,защото Хейди вече ме чакаше в парка.Както винаги аз закъснявах,но такава си бях аз.Никога навреме ,никога в час.Лош навик,но тя щеше да ми прости както винаги.Облякох се набързо и минах набързо за две кафета.Когато бях вече там тя ме гледаше с онова сладко личице на малко ангелче,но когато ме видя,че наближавам то се превърна в ядосано говово всеки момент да излее яда си върху мен.
-Извинявай,извинявай.Задръстване.-казах аз молеща се да не ме "нарани" с поглед.
Сякаш тя усети,че я лъжа.Но то беше очевидно.Аз винаги се издавах ,в което ми беше проблема.
-Добре,добре.Просто се успах.Не ми се сърди,моля те.Виж нося ти любимото ти кафе.-подавайки й го тя ми се усмихна,но ме изгледа така сякаш нищо не беше свършоло.
Да,да така беше това беше началото.Усещах с цялото си тяло,че беше се случило нещо.
-Хейд,познавам те много добре..какво има.-с разтревожен глас попитах.

Станах рано както винаги. Взех си душ и то ободряващ. облякох се и бегом марш навън. Но преди да изляза се спречках с майка си както винаги.
- Къде, Хейди? - сякаш не бе очаквала да изляза рано както бе всеки ден.
Така ме нервираше тя. Не можех да си мълча. Винаги се карах с нея, защото тя от онзи гаден ден, винаги си мисли,че ще правя глупости или нещо такова. Та аз бях голяма, а майка ми все едно съм детенце.
- Излизам навън както винаги. Ти какво следиш ли ме сега? - сопнах й се, а майка ми както винаги строга.
- Знаеш ли това държание какво ще ти донесе. - тя ме изгледа, но аз веднага й отговорих без много да мълча.
- Наказание ли пак? Хубаво, няма що. - казах така високо и тръшнах вратата зад себе си.
Ужас просто. Пак се скарах с майка и сега какво? Какво следва като се прибера. Пак скандал. Защо не мога да се разбирам с нея като хората? Това ми бе проблем и то голям, който не исках да имам, но нищо не можех да направя.
Стигнах до езерото и зачаках. Чаках, чаках, а Рейчъл пак закъсняваше както винаги, нали. Ето я видях я да идва най-сетне. Усмихнах се, че дойде в края на краищата. Но погледът ми после стана един леко ядосан. Винаги ли трябваше да закъснява така и все едни оправдания измисляше. Подаде ми кафе както винаги, когато трябваше да се срещнем и тя закъснееше, което бе почти всеки път. Колкото и да се сърдех, че е закъсняла я познавах и се усмихнах, но това от сутринта ми мина през ума пак и леко се навъсих.
- Пак се скарах с майка ми. За пореден път тая седмица. - отпих от кафето малко и продължих. - Все едно ме следи какво правя всяка секунда, че да не направя нещо лошо. А знае, че няма да стане нищо. - какво друго да кажех сега.
Знаех, че Рейч ще ме разбере, но не исках да я натоварвам с моите проблеми тя си имаше достатъчно работи да прави като кралица на сияните. Не исках все да бъда на някой в тежест, но другите не ме приемат като такава, макар че аз се смятах за тежест на другите.
- А, ти госпожичке. Поне веднъж ще успееш ли да дойдеш на време. - с леко по весел глас проговорих след това аз.

След като чух сладкият и глас бях сигурна,че не ми се сърдеше вече.Усмихнах й се и като добра приятелка излушах дума по дума,това което имаше да ми казва.Вървяхме по ялеята край езерото.Беше студено,чувах как зъбите ми тракат и как лек ветрец повява косата ми и я разбърква."Гадно време.Много гадно".Свих пръстите си и се опитах да надигна чашата,за да се добере топлата течност до тялото ми,което спешно се нуждаеше от нея.С всяка крачка не усещах краката си ,но това беше ритуал за нас двете всяка недея независимо времето.Добре де,само ако не вали не излизахме.Щяхме да обиколим един път езерето и да идем в близкото кафе както винаги,за да обсъжаме мъжете или някоя нова клюка ,която е научила другата.Но днес не беше такъв ден,когато чух думите "майка ми",знаех че няма да в настроение за нищо.Тази жена и лазеше по нервите ,както и по моите,но не можех да направя нищо.Освен да пусна няколко сияни след нея да я сплашат,но нямаше как колкото и Хейд да не я понасяше сега вътрешно в себе си я обичаше,защото тя й беше дала живот и отгледала,когато баща им ги е изоставил.Когато чух какво беше станало протегнах малките ми и студени ръчички и ги обвих около нея,утешавайки я.
-Спокойно,знаеш ги родителите какви са.-опитвайки се за да я успокоя.Макар да не знаех наистина какви са родителите.Аз имах блет спомент за родителска любов или загриженост.-Нея я е страх за теб.Да не ти се случи нещо.Едва ли знае,че си овладяла силите си?!-видя,че тя реакира на това.-Еми тогава..не си разваляй деня.

Рейч ме прегъна и ми поговори малко, че да ме успокои. Да, това помогна и още как. Тя знаеше как да накара някой да се успокой и да бъде пак в покой със себе си. Как да й се сърди човек, че закъснява всеки път, когато сте казали да се срещнете и тя закъснее? нямаше начин това да бъде.
- Разбира се, че е така, но тя не го показва като другите родители. Това й е лошото. - казах, но после реших, че е време да се разсеем от тези мисли, защото както каза тя "да не си развалям деня".
Но как да не го развалям като то беше лошо. Духаше вятър и беше студено. Вече замръзвах, докато обикаляхме езерото. Ако с такава скорост продължим няма да стигнем до кафенето скоро време. Едвам отпих пак от кафето, което вече почна да изстива и едва ли щеше да ме стопли толкова добре.
Вече бях разкарала онези мисли от главата си и се върнах на неделното ни занимание, ако мога да го нарека такова.
- Така. Днес за какво ще говорим? - не си личеше, че до преди малко имах нещо като сутрешна депресия. - И не мисля да развалям деня заради нещо случващо се постоянно. - усмихнах се, а вятъра развя дългата ми коса на където му попадне, че чак ми влезе в очите.
Направих жест в ръка и махнах кичурите седящи пред лицето ми. Този вятър беше лош и правеше още по-студено времето. Ние бяхме вече обиколили половината езеро, което значи още толкова да обикаляме, а то значи че ще станем на ледени висулки, ако крачката ни не ускорят краченцата.

Малки ,бели снежинчици паднаха върху главичките на двете красавици.Коледа и Нова Година бяха минали отдавна,което караше Рейч да се чувства тъжна.Тя беше като малко дете-обичаше подаръците по праниците и като че ли беше толкова крехка,че във всеки един момент трябваше да има някой ,които да я пази иначе ще се счупо.Но скъпи мои,тя беше далеч по-хитра и по-умна ,от колкото я смятаха всички.Единствените души,които знаеха истинската й същност бяха Каталина и Хейд.За близо 1000 години имаше доверие само на двама.Колко странно,нали?!Е не бих казала така.За толкова много години виждаш какво ли не..радости,тъги,щастие,любов,омраза и предателство.Но тя беше сигурна за тези две прекрасни момичета,което я караше да се чувства още по-щастлива .Живота й сега вървеше доста добре..добри приятелки,хубава къща,нямаше проблеми..както и любовната драма,която в повечето случай я следваше като сянка.Но тя беше в затишие близо няколко години..
Тя погледна Хейд и каза:
-Не го мисли вече....стига с тези физиономии,ще те развеселя..Знаеш ли какво не съм правила секс от 10 години ,но не казвай на никой.-тя избухна в пълен смях,след което се наведе,защото не и достигаше въздух.Тя погледна реакцията на "бедното" момиче и й стана още по-смешно.
Колкото и да се смееше в момента въобще не беше до смях.Нямаше какво да се лъжем секса беше едно от най-хубавите неща в живота.

Времето застудяваше все повече и повече. Хубава работа. Не харесвах студа, но пък когато станеше студено се сещах за хубавите мигове в живота си, които бяха доста, но бяха и доста лошите. Но както и да е трябваше да спра да мисля за това, защото правех такива физиономии, че да се чудиш какво ми е. Не че нещо ми имаше.
Когато чух думите на Рейчъл, я погледнах изненадано, а тя се смееше и щом ме зърна още повече се разсмя. Ама в това нямаше нищо смешно, но какво да правя и аз се разсмях след нея. Не бе за смях, но бе смешно някак си. Да, умееше да развесели човек, ако е някак си отвеян като мен сега.
- Ама ти сериозно ли? - сякаш трябваше да попитам това, не че ми бе необходимо, но като се смеехме на думите какво друго да попитам..
Някой ден щяхме да си спомняме за тези весели дни, че след време няма пак да са така и да са весели и забавни дни. Гледайки я разбрах, че май си бе истина това и се замислих сериозно за моят любовен живот за малко. Май и аз от доста време не бях правила секс, но не можех да се сравня с Рейч. Ако аз бях така щях сигурно да се намирам я някоя лудница. Да, щях да изтреща може би.
- Защо толкова много години, Рейч? Толкова ли нямаш време за нещо.. - направих една физиономия, ама и тя бе една смешна може би. - ...за секс. - още една физиономия от моя страна.
Ако аз не правех физиономии, кой тогава? Когато говорех правих какво ли не мимики с лицето си и хората ми се смееха или се стряскаха, зависи за какво говоря. Такава си бях какво да се правя.

Тя задаваше въпроси ,които знаеше отговорите.Всичко беше една дълга и отвратителна история за първата и единствена любов на Рейчъл.Преди 100 години,когато се запозна с мистериозен и красив мъж,които й сваляше звезди,подъряваше света и какво ли още не.Тогава тя усети първите трепити на любовта.Погледна към водата,която беше заледеняла от минусовите температури и си спомни за първата им среща именно на това място.Беше видяла много от живота,да,но едно от малкото неща,за които не знаеше почти нищо беше любовта и темата секс.Беше се опитала на да го направи с друг,но не и се получи,когато нежния допир на друг мъж докоснеше кожата й..тя си спомняше всяка една сълза,всяка една усмивка,всяка една целувка ...спомняше си за него.Пленил сърцето ,душата и тялото й ,Рейч,не можеше да се отдаде на друг мъж както на него.Но всичко беше минало,той беше минало.Макар всеки ден да мислише за него и неговите обещания.Той я нарани,изостави и предаде.Може би имаше някаква сериозна причина,а може би нямаше.Тя не знаше отговора на този въпроси,защото нямаше на кой да ги зададе."Мистериозният мъж" беше изчезнал със сърцето и спомените й,променайки я и карайки я да не може да чувства други чувства освен омраза и отвръщение към мъжкия пол.
Тя се намуси и почервеня от ярост."Как може да забрави".Хейд знаеше всяка една малка подробност от нейния личен живот,а сякаш сега беше друг човек..
-Ъъъ ,Земя,вика Хейд!Не се прави на луда ,че сега ще те въргалям в снега,мила.-Рейч и се засмя и я замери с една огромна буца сняг по лицето.
Хейд навъсено и отвърна,което ги накара да избухнат в силен смях сред тази красива,зимна картина.
-Пак ли трябва да ти разказвам досадната си история?!Хайде похвали се ти нещо ..-опита се да продължи на някъде разговора.

В цялата си суматоха бях изключила изобщо. Сякаш не знаех за какво става на въпрос. Никак не бе хубаво това нещо, да забравям важни неща, които да не питам по хиляда пъти. Но какво можех да направя, когато стане нещо което ми действа емоционално, аз забравях доста неща или по точно ги забутвах някъде в кътчетата на главата си и после не можех да ги намеря и така всичко се обърква. Добре че сега се сетих, когато Рейч каза да не се правя на луда и като спомена досадна история. Веднага зацепих всичко, а снегът в лицето си го заслужавах. Как можех да забравя нещо такова? Не бях в ред сериозно. Трябваха ми почивки от вкъщи, което ме навеждаше на мисълта, че трябваше да отида вечерта някъде, където ще бъда като у дома си или просто да се промъкна в къщи през прозореца на стаята си и някоя от сестрите ми да го отвори да вляза естествено.
- Изпросих си снега. - засмях се леко. - Сериозно, как можах да забравя за тази история? То кои ли би я забравил? Е, може би аз. Но вече си спомних. - пак някаква физиномия на лицето ми се появи, дори не знаех каква е, но сто процента е от смешните.
По замеряхме се със снега, макар че навън бе толкова студено, че само като дишаш имаш чувството, че те боли всичко. Това време беше лудо и още как. Хубавото бе, че не вали, но студа не бе никак хубав за усещане или каквото и да е. А, сега какво да се похваля аз? Много интересен въпрос. Напоследък нещата бяха доста спокойно около мен. Трудно бе да се сетя какво ще да е чудото, за което ще се похваля.
- Единственото нещо, което може да мине за похвала е, това че кажи речи почти напълно си контролирам силите. Че си прекарвам добре дните навън с приятелите. - леко надигнах вежда като погледнах към Рейч и се усмихнах.
Какво друго да кажех? Нямах нищо толкова вълнуващо за сега. Може би в следващите дни нещо да се случи, нещо интересно. Но кой да знае това. Виждайки погледа й просто инстинктивно почнах да говоря.
- Знам, знам. Това не е похвала, защото го знаеш. Но честно нямам с какво да се похвала тези дни. Ако в бъдеще стане нещо интересно, непременно ще ти се похваля. - една глупава усмивка изникна на лицето ми, защото нямаше я да се въся, че нямам с какв ода се похваля сега.

Денят започваше добре и прогнозата бе много обещаващо.Слънцето грееше и бе идеален за всякакви неща навън
.Нико бе в кухнята и привършваше със закуската.Той се качи горе и се облече и след това излезе от дома си и тръгна надолу по улицата като реши да се разходи из града защото не го бе правил от много отдавна.
Много хора мислеха като него и бяха излезли да се порадват на хубавото време и на слънцето.Нико вървеше по улицата спокойно и гледаше другите как се забавляват.
Неусетно той стигна до парка който бе доста величествен и може би единствен по рода си от другите паркове по света.Той навлезе в него скоро се озова пред красива гледка.
Езерото бе толкова спокойно и красиво а лъчите на слънцето го кара да искри което го правеше още по неотразимо.Нико затвори очите си се заслуша в птиците и лекия вятър.
Сякаш бе в някакъв магичен свят.Той стоеше така със затворени очи и се наслаждаваше на това.Тогава чу някакви стъпки