Границата

Заглавие: Границата Пет Яну 27, 2012 11:52 am

Това била забранената зона на града.Място ,за което се носили легенди векове наред.Предавани от поколение на поколение.Това място било свещено.Най-древната легенда разказва,че това била граница с един друг свят(отдавна забравен) преди 200 века и че ние сме имали право на ходим в него,но всичко се променило след една война.Границата се затворила и било забранено на расите да стъпват в тази зона,защото всеки който я прекрачил никога не се връщал повече.
Обаче това не пречело на младите да организират партита в близост до нея,но не знаели каква опастност ги чака,ако я приближът..

Заглавие: Re: Границата Нед Яну 29, 2012 2:38 pm

- Къде отивате, Ваше Величество? - Каталина спря всякакво движение от своя страна и се обърна бавно назад, откъдето бе чула класа. Тогава зелените 'и очи съзряха Том, помощника на готвачката в замъка. Беше малко момче на около десет годишна възраст, което често тичаше из големите коридори на замъка, чупейки разни предмети докато се сражава сам с вярната си пръчка, която играеше в ролята на меч. Не, Каталина не беше толкова жестока, че да изгони момчето само за няколко счупени вещи. Много се ядоса, когато без да иска бе бутнал статуята на баща 'и в една от залите, но не го показа, ами само с една усмивка отпрати Том и персонала да си вършат работата, а след това повика част от стражите да поправят статуята. Все пак и Кат беше дете преди няколко години, и може би все още е. Знае идеално както е да си малък, а белите постоянно да те следват. Пък и как можеше да се скара на толкова сладко дете?
Тя оправи коженото си яке, което отиваше много на черния клин, който бе облякла, черните боти и сивата блуза, която 'и стоеше като туника. Направи няколко крачки към момчето и клекна пред него, за да може да са лице срещу лице.
- Ще поизляза малко навън. - ведро каза тя.
- Но мислех, че не е безопасно да сте навън сама. - личеше колко е объркан.
- Не. - засмя се Каталина. - Опасно е, ако не знаеш как да се самоотбраняваш.
- Аа. - усмихна се той сега вече разбрал.
- А сега върви и защитавай замъка от злото. - усмихна се Лина. - И ако някой пита къде съм им кажи, че съм в покоите ми и, че съм казала никой да ме безпокои.
- Развира се, Кралице. - намигна 'и той и побягна, за да вземе ''меча си''.
Кат се изправи бавно, сложи шапката от сакото си и се обърна към портите на двореца. След като излезе на двора с бързи се отдалечи от замъка, за да не може никой да види, че излиза. Запъти се към една забранена част, която никой не бе посещавал от години. От наистина много години. Не, че бе забравена от съществата, просто всички ги беше страх да настъпят в тези местности. Всички ги бе страх от последиците, които щяха да получат ако ги хванаха тук. Но Каталина не беше плашена. Тя просто искаше да види мястото, на което бяха убили родителите 'и..
След известно време, прекарано в криене от всички минувачи по тъмните улички, Кати най - накрая пристигна на мястото. Забави крачката си и започна да оглежда зеленината наоколо. Протегна ръката си настрани и докосна едно от дърветата. Тогава чу шум зад себе си и бързо се обърна назад.

Гост

Дни по-рано в окръга се бе разчуло, че бежанци от другите раси преминават границата, търсейки убежище в Доусън. Флориан, разбира се, не бе толкова наивен, че да вярва на нечии приказки толкова лесно, но нищо не му пречеше да провери как стои въпросът с охраната на пограничните места.
Оказа се, че както и бе предполагал, неговите добре обучени войници, както винаги бяха на страж, зорко следейки всяко потрепване на късата, покрита с бляскав скреж трева. Но това, което не се бяха сетили бе, да покрият малкия горист периметър около изоставената вещерска кула.
Много от хората избягваха това място, наричайки го прокълнато, заради градската легенда, датираща от векове назад, когато окръгът бе станал жертва на няколко избягали от каторгата магьосници, завършили живота си на пътна, под тежката ръка на Флориан.
Краля обаче бе скептична натура и подобни врели-некипели не можеха да стреснат неговото калено в многочислени битки сърце, което подобно на местността, която управляваше, бе обвито в ледове.
И така, Флориан си проправи път през гъстите храсталаци, които бяха обсебили кулата и прилежащите й територии. Именно тук можеше да се забележи ясно ярката разлика между двата окръга. Този на краля бе обвит в пухкави, дебели мъгли, а снегът хрущеше под тежките кожени кубинки на мъжа. Отвъд кулата обаче, само на няколко метра разстояние, тревата се зеленееше и по макар позамрелите есенни дървета, се чуваше песента на зимните птици.
С добре обучените си от битка сетива, той усети присъствието на някой неканен посетител и реши да го причака. Прекрачи мнимата граница и се озова на място, което му се стори прекалено живо за неговия вкус, нямаше го белия скреж, нито сковаващия писък на гарваните, липсваше жестокият студ.
Нечии руси кичури се прокраднаха иззад дървото, сетне се скриха и всичко притихна. Макар да бяха изминали години, Флориан все още помнеше малкото златокосо момиченце, което често идваше тук. Бе п наблюдавал неведнъж от високия си прозорец, който показваше като на длан цялата околия.
- Не знаете ли, че е опасно да бродите сама, Ваше Величество? - попита той ниско и се спря, облягайки гръб на един от вековните борове.
- Безумно глупаво е от ваша страна да се разхождате именно тук, където тегне проклятие... - последните думи бяха сервирани със солидна доза ирония и лек смях, който се надигаше в гърлото на краля. Той свали от раменете си познатия дебел, тежък плащ, направен от козината на няколко сребърни вълка и го постели върху свежата трева., сетне седна и зачака появата на младата жена, която все още стоеше стаена зад дънера.

Заглавие: Re: Границата Нед Яну 29, 2012 4:17 pm

Каталина не очакваше, че ще види точно Краля на Нокрийците на това място. Беше чувала колко зает бе с всички битки и управлението на расата си, че изобщо не очакваше да го види скоро. Може би чак на следващото събрание на Съвета, което едва ли щеше да е много скоро, но определено не и тук. Мислеше си, че най - вероятно ще е някой мурон, който отново щеше да наруши закона и пак щяха да свикат Съвета, за да решат поредния проблем с Муроните. В последно време наистина започнаха да стават доста. А Каталина изобщо и не се учудваше. Все пак Себастиан им бе Крал. Тя друго от него не очакваше. Винаги си е бил такъв безотговорен мурон, който гледаше единствено себе си и не му пука за каквото и да е. Да, по принцип на цялата раса не им пукаше за нищо, но той беше на по - високо ниво в това отношение. Или поне с това впечатление бе останала Каталина от сблъскванията си с него. Не го одобряваше, но тя бе само една. Какво можеше да направи тя? Нищо. Затова много рядко се срещаше с него. Може би почти никога, ако изключим събиранията на Съвета. Тя не го харесваше, той не я харесваше, и двамата не искаха да се виждат. Това я устройваше повече от перфектно.
Следващата раса, която мина през ума на Каталина беше агроментите. Те по принцип винаги се скитаха на места, на които много рядко идваха други раси. Дори и да имаха кръвта на ахелите, което според Каталина не беше правилно, дори и да може с тази кръв агроментите да могат да контролират силата си, аргоментите някак си бяха останали с навика да са сами или с някой друг от расата си.
- Знам идеално къде е границата. - каза най - сетне тя. Погледа 'и зашари по зеленината напред, когато се спря до една лека цепнатина на земята, но много бързо го върна към Флориан. - Не съм толкова глупава, че да го прекося. - засмя се с меден глас тя.
Знаеше много добре какво беше проклятието и какво гласяха митовете и легендите за това място. След смъртта на майка си и баща си точно на това място тя бе научила всичко възможно за него, опитвайки се да разбере все повече и повече, макар и смъртта им да е настъпила в битката точно тук.
Каталина се отърва от тези си мисли. Родителите 'и бяха прекалено скъпи, за да си мислеше сега за тях. Може да прозвучи, сякаш Кати е малко и глезено момиче, но загубата на родителите 'и като толкова млада така и не можеше да преживее.
Обърна поглед към Флориан и се усмихна чаровно.
- Най - чудно ми е какво правите Вие на това място, Кралю. - зелените 'и очи се насочиха точно срещу неговите.

Гост

- Аз прекосих, но да ви изглеждам прокажен? - отново сарказмът проблесна в гласа му като острие на лунна светлина. Флориан прокара пръстите си, покрити с множество белези, свидетели на безбройните му битки, през прясната, зелена трева, усещайки гальовното й докосване. Отдавна не бе усещал допира на нещо различно от сняг, мрамор или метал срещу кожата си и това му се стори някак непознато, но определено не можеше да определи усещането като неприятно.
- Знам, че историята на рода ви е свързана с това място. Баща ви беше добър човек, изумявах се на честността и мъдростта му. Не всички крале и кралици я заслужаваха, за съжаление. Приемете моите късни съболезнования, уви, както знаете, бях зает с мои дела и не успях да присъствам на погребението. - дължеше на момичето някакво обяснение, поне така повеляваше неговият код на честта, който той вярно спазваше. Мнозина не го одобряваха, но какво ли можеше да се очаква от един войник с корона.
Очите му проследиха всяко нейно движение или жест, подлагайки ги на щателен анализ, който целеше да установи каква точно бе целта на младата жена. Разбира се, не я смяташе за заплаха, все пак тя беше просто русокосо момиче, което можеше единствено да защитава красивото си личице с няколко малко по-отровни думи. Но думите не можеха да сплашат краля, макар хората да ги смятаха за опасно оръжие.
- Нима нямам право да напускам двореца си? Не бъдете наивна, не всички неща, които чувате от устите на придворните ви са истина. - последвалият малък театрален монолог той пресъздаде доста артистично с притворен, тънък гласец :
- " О, кралят на Нокрийците. Той никога не излиза от студената си, мраморна зала, ако не става дума за война, разбира се. Да, той обича меча си повече от всичко останало на този свят. Чух, че бил лишен от сърце и единственото, което стопляло душата му било да троши глави и гръбнаци." - отново онзи почти изкуствен смях, едва доловим за просто, човешко ухо. Престорена усмивка, последвана от познатото сурово изражение. Флориан реши да се изяви като джентълмен и потупа леко мекото наметало, с което бе застлал земята под себе си, добавяйки:
- Седнете, Ваше Величество, обещавам, че няма да ви заразя със студенината си. Поне не и нарочно...

Заглавие: Re: Границата Нед Яну 29, 2012 5:49 pm

Каталина кимна леко с главата си, когато Флориан изказа малко закъснелите си съболезнования. Всичко обаче, което каза за баща 'и беше истината. Имаше какви ли не неверни клюки за него, които Каталина не искаше да си спомня в момента, които естествено бяха пълна лъжа. Лъжа, измислена от враговете му, от тези, които му завиждаха, от всички, които искаха мястото му, дори и от роднините му, които го бяха предали. Но Каталина знаеше идеално какъв бе баща 'и, макар и да бе починал когато Кат беше още много малка и от време на време не можеше да си спомни как изглеждаше нито той, нито майка 'и, което я натъжаваше. Но никога не би повярвала на тези клюки, които не спираха да се изливат най - вече след погребението му. Някой от тях засягаха и Каталина, казвайки че тя не му е истинска дъщеря. Че не е от кралско потекло, че баща 'и убил нарочно ''истинската 'и майка'', изпивайки цялата жизнена енергия, за да не може да разказва, че тя е била майката на Каталина и какви ли още не измислици, на които Каталина не им обръщаше внимание. Тя знаеше истината, това 'и беше достатъчно, за да не обръща никакво внимание на глупавите слухове. И не, не се опитва да надмине баща си над каквото и да е. Не се опитва да се докаже, че е по - добра от него в управлението, че е по - добър боец от него. Просто искаше да покаже, че е достойна за този пост, въпреки годините си. И се справяше, колкото и трудно да е. Успяваше да се справи някак си, въпреки всичко преживяно. Това само по себе си показваше колко издръжлива е, но имаше и какво още да покаже. В нея имаше скрит потенциал, който много малко хора забелязваха.
Лина се усмихна и пристъпи напред към нокриеца. Клекна до наметалото му и след това седна удобно до него, свивайки краката си на другата страна. Обърна погледа си към него и се усмихна след казаното му.
- И да искахте не бихте могли да ме заразите. - подсмихна се девойката. - И не исках да кажа това за вас. Никога не съм го мислела, пък и не вярвам на такива слухове, Кралю. Ако те бяха истина, това щеше да значи, че баща ми се бил побъркал и убил ''истинската ми майка'', с която изневерил на съпругата си, което е пълна лъжа. - засмя се Каталина, като можеше да се чуе нотка горчивина. - Просто не мислех, че ще дойдете точно на това място.
Както вече бе помислила, никога не бе вярвала на тези клюки, които се носеха за всички Крале или Кралици. Срещаха се от време на време някои клюки, които си бяха истина и които Лина нямаше да споменава, но всичко останало бе измислено от съществата, за да може да си обяснят разни неща, които Съвета криеше от тях или да направят следобеда по - интересен и не чак толкова скучен. Или колкото да го разнообразят от убиването и правенето на мръсни сделки, които минаваха точно под носа на някои Крале или Кралици. Но Каталина имаше план за всичко това, който скоро щеше да тръгне в действие.

Гост

- Всъщност, във всяко твърдение като това има по зрънце истина, което е основата и скелета на цялата история. Ето, аз мога с ръка на сърцето, ако разбира се, вярвате, че имам такова, да се закълна, че наистина обичам меча си повече от всичко. Той независимо от всичко винаги ми е бил и ще ми бъде верен. Пък и не съм намерил човек, който да заслужава моята привързаност. А и съм чувал, че ни прави слаби, немощни дори... Безсилието, в каквато и да е негова форма не е живот за мен. - рече Кралят и обърна лице към лоното, на което принадлежеше. Всеки бродник, минал наоколо виждаше в Доусън едно зловещо, хладно място, неприветливо за ничия жива душа, но в тези остри като зъби на звяр кули, зад завесите от мъгли и белите премени на дърветата, Флориан виждаше дома си, мястото, за което той би дал живота си, ако се ситуацията го изискваше.
- Била ли сте в моят край, Ваше Величество? Посещавали ли сте Доусън някога? Той не прилича на вашият, топъл, уютен дом, но има своите преимущества. - в онзи момент ума му трескаво търсеше нещо, с което неговият окръг превъзхожда този на русокосата девойка, стояща до него. Не можеше да и предложи дивни пейзажи, нито гостоприемни хора, да не говорим за безопасност. Но по някакъв извратен начин Доусън, в съзнанието на Флориан бе най-прекрасното кътче под слънцето, което рядко огряваше тези земи.
- Бихте ли приели скромната ми покана, ако ви предложа да ви покажа моето единствено чудо - зимната ми градина. Години наред в главата ми се блъскаше един и същи въпрос. Защо именно съм получил това име, нима подхожда то на войник като мен. Тогава съдбата неочаквано ме отвя в едно от онези оазсни кътчета, където цъфтят безброй цветя. Имаше битка, а бойното поле, по ирония на съдбата, бе покрито с бели лалета. Може би би прозвучало странно, в онзи миг...онзи миг... Знаете ли, това е безкрайно глупава история, но наистина бих желал да ви разведа из моето малко кралство.

Заглавие: Re: Границата Нед Яну 29, 2012 7:45 pm

Незнайно защо Каталина му вярваше. Вярваше му, че обича меча си повече от всичко. Може би защото бе научена на уважение към останалите Крале и Кралици и им имаше доверие. Или поне тя така казваше. Истината беше, че винаги имаше едно на ум за всеки един човек. След смъртта на баща си не се доверяваше на никой роднина, освен на чичо си Ертур, защото разбра какво са направили повечето роднини на баща му и как са го предали, а да не говорим за непознати. Е, като изключим Рейчъл и Еванджелин, най - добрите приятелки на Кати. На тях им имаше първо доверие, знаеше, че може да разчита на тях по всяко време и ги обичаше като сестри, макар те да бяха от съвсем различна раса. Само едно не можеше да разбере едно нещо и то бе защо Флориан мислеше, че да се привържеш към някой бе слабост. Беше точно обратното.
- Вярвам ви, Кралю. Само не мога да се съглася с вас, че да се привържеш към някого ви брави слаб, немощ и безсилен. Според мен е точно обратното. Те са хората, които те правят по - силни. Карат те да се бориш за тях, да бъдеш още по - силен заради тях и заради всички наоколо. Те са тези, които те подкрепят и ви дават сила да бъдете нещо още по - добро и велико от това, което сте сега. Да, понякога може да ви наранят независимо дали е по тяхна воля или не, но това ви прави още по - силен от колкото когато сте били с тях. Пък и вие сам казахте, че не всичко казано от съществата е самата истина. Да, може и да има зрънце истина, но никога не знаеш докато не опиташ. - усмихна се девойката.
Каталина беше опитала и това, което каза на Флориан беше самата истина. Загубата на баща 'и я болеше и все още я боли, но сега е много по - силна от преди. Да, иска го обратно, иска и майка си обратно и то адски много, но ако те не умряха Каталина нямаше сега да е на това място. Нямаше да е толкова силна психически и физически и за това имаше много по - голям респект към тях.
Тогава Флориан попита дали Каталина е била някога в неговия край, в неговия окръг. Леко се изненада от въпроса му, след което прерови набързо из всичките спомени. За жалост никога не бе стъпвала в Доусън. Не бе чувала кой знае колко хубави неща за този окръг, но бас ловеше, че беше уникален по свой собствен начин.
- С удоволствие ще приема поканата ви, Кралю. - усмихна се с чаровна усмивка Лина. - Много бих се радвала да видя Доусън. Чувала съм за него, но е различно сам да го видиш. И много бих искала да чуя края на историята.

Гост

- Историята е глупава, не си струва труда да я разказвам, нито вие - да я слушате. - Флориан се изправи рязко и в онзи момент, вероятно в очите на Каталина изглеждаше като планина, защото младата дама стоеше и го гледаше с болезнено изпъната шия. Истината бе, че кралят не беше толкова едър, колкото казваха хората. Всичко бе илюзия, идващ а от тежката броня, която обикновено носеше, когато воюваше. За сметка на това обаче, беше добре сложен, можеше да се каже дори снажен и висок малко повече от нормалното.
Той подаде ръката си към русокосата, така, както повеляваха кралските маниери, които някои от сегашните крале лекомислено бяха захвърли и й помогна да се изправи.
Облеклото й му направи силно впечатление - тя не носеше нито палто, нито ботуши, дори шал бе забравила, а в Доусън бе студено, особено за хора, не свикнали с този климат.
Флориан свали вълненото си палто и безмълвно го наметна на раменете на девойката, след което събра наметалото си от земята и взе в ръка.
- В моят край е вечна зима, Ваше Величество. - обясни й той, макар, че бе очевидно. С един проста крачка кралят пристъпи пукнатината, която означаваше границата между двете царства и зачака същото да стори и Каталина. След което двамата тръгнаха през ослепително бялата хора, покрай прокълнатата кула, към тайната пътека, която водеше право в замъка.
Флориан се бе изчерпал откъм думи, а и не вярваше младата кралица да се интересува от него и неговите походи.
Вървейки по каменната пътека, вятърът ги позабави, защото и той, като всички други стихии тук нямаше милост дори към крал. Флориан спря наред пътеката и посочи пейзажът, който се откриваше пред двама им - целите 10 окръга от птичи поглед.
- Това е едно от чудесата на Доусън...