Поляната на щастието.

Ема дойде на поляната на щастието.
В началото изобщо не беше сигурна,че иска да дойде тук,но в крайна сметка се престраши. Седна на тревата и се огледа. Нямаше много хора,което беше напълно подходящо за това,което момичето щеше да направи.
Извади малкото бръснарско ножче и бавно го прокара по дължината на дясната си ръка. Много бързо по дирята се появиха кървави следи. Ема едва - едва сдържаше сълзите си. Не биваше да бъде толкова слаба и знаеше,че това може би нямаше да я убие,но тя искаше да повярва,че ще успее.

Ема не очакваше някой да я спре,тя вдигна поглед и погледна момичето,което сложи някаква кърпичка на раната.
- Не е твоя работа. - троснато отвърна Ема,а след това избърса сълзите си с опакото на ръката си и се загледа в далечината. Толкова много 'и се искаше да си замине,но явно щеше да почака,докато спасителката 'и не реши да я остави намира.
- Просто имах тежък месец и се опитах да се отпусна. - отвърна тя и махна с ръка. - Аз съм Ема! - реши да се представи и ако имаше късмет щеше да узнае името на непознатата си спасителка.

Тогава изведнъж Ема избухна в още сълзи.
Това момиче толкова много приличаше на Сътън. Как можеше живота да е толкова жесток и да отнеме на Ема единствения важен за нея човек. Ема погледна към нея,а след това се успокой и извади една кърпичка от дамската си чантичка.
- Аз,наистина не исках да ме виждате в такова състояние,но просто сестра ми замина и мисля,че никога повече няма да я видя...тя беше всичко за мен и просто по - трудно го приемам. - обесни Ема,а след това седна до момичето.

- Не. - отсече Ема и се усмихна. - Ще отида сама,не си длъжна да ме придружаваш мога и сама да отида. - допълни Ема,а след това се огледа.
Да,мястото определено беше много хубаво,за да го очерни със самоубийството си. Тя се обърна към момичето.
- Аз ще тръгвам,надявам се някой ден отново да се видим. - откровенно каза Стоун,а след това тръгна надолу по пътеката.
Колкото и да искаше да прекара още малко време с това добро момиче,Ема знаеше,че не бива да 'и досажда,все пак по - добре да си тръгне,докато все още са в начален етап на приятелство,отколкото да си тръгне и да са скарани.

Чували ли сте легендите за това място?
Може би да,а може би не,но има ли огромно значение?Не,не няма.Каквото и да сте чули то не бе вярно според простите разбирания на Джордж.Щастието не идва от някаква магия или подобни на това неща,идва от самия теб и това как възприемаш околните и средата ,в която си.Всичко зависи от теб,а не от друг или място ,което се води за "Поляната на щастието".
Но всеки променя принципите си по пътя на израстване и именно това беше на крачка да направи "младия" господин Марин.
Настроенията му зависиха от тези на бъдещия му съпруг,но не това го притесняваше.Той познаваше Ноел,знаеше как ще реагира във почти всяка ситуация,но факта,че вече бе Крал;караше Джо да умира в кожата си от страх без видима причина.
Знаеше,че Ноел има силни чувства,но не знаеше как ще действа и какви решения ще взима по пътя на властта и славата.Щеше ли още да го обича,да намира време за него и обгръща с внимание?Щеше ли това,че беше сбъднал мечтата си да го промени и направи невъзможен?
Тези няколко малки и на пръв поглед дребни неща за останлите тормозеха главицата на Джо.
Без да разбера как,но знаейки защо той се беше пренесал на едно спокойно място,а именно така наречената полянка,където събираше щастие и убиваше тъгата в една бутилка скоч.

- Джордж Мартин! Нима бъдещият крал на Доусън се превръща в долнопробен алкохолик. - смъмри невярващо Ноел, който сновеше с превзета походка по поляната, придружаван от трима слуги, които притичваха след него, сякаш излезли от комичен сериал.
Младият крал се пресегна към годеника си и дръпна от ръцете му бутилката, сетне я изля в краката си най-безцеремонно.
Направи трудно определим жест към слугите си, разпъждайки ги в различни страни и остана насаме с любимия си.
- Тревожи ли те нещо? - попита загрижено Ноел и седна на свежата зелена трева го Мартин, подпирайки глава на рамото му.
- Напоследък не си себе си. Държиш се меко казано странно, ходиш като сянка... За капак на всичко, почти не разговаряме. - младежът притисна в тялото на другия мъж, сякаш то бе последното му късче спасение, останало след опустошителна буря. Целуна оголената ключица на Джо и добави:
- Липсваш ми. Имам нужда от онзи Джордж Мартин, когото познавах преди.

Изненада!Точно това се случи в този момент,когато Джо чу тези мили думи от устата на новия крал.Дали беше сън или реалност?Не можеше точно да се докаже освен ,когато той се ощипе по ръката,за да докаже твърдението,че това е реалността.Той ококори очите си и се извърна към него.
-Ноел, това нали си ти?-усещаше се тревогата в очите му и в тона на гласа му.
Когато видя,че той поклаща положително глава Джо се нахвърли върху него и започна да го целува или прегръща без да спира.Ноел седеше и не реагираше първноначално,но после всичко започна отначало.
-Радвам се,че си тук. - казвайки това,той реши да пусне за момент неговото красиво създание да подиша въздих.
Той вече беше крал.Беше крал и той трябваше да го уважава не само като съпруг ,но като и негов владетел.
Не трябваше да забравяме факта,че той беше човек и че Ноел знаеше тази малка подробност от неговия живот,но Джо наистина бе дарил сърцето си на този очарователен господин и щеше да остане негово завинаги,защото само смъртта можеше да убие тяхната любов.Поне така се чувстваше Джордж.
-Обичам те,кралю мой.

Ноел бе поразен от топлотата, с която неговият бъдещ съпруг го бе приел. Напоследък двамата не можеха да се похвалят с добро общуване или пък с много свободно време. Новата социална позиция на Ноел не му предоставяше възможност да разполага щедро с персоната си така, както го бе правил в дните на свободна практика като жиголо.
Имаше една малка частичка в него, може би с големината на осакатен атом, която можеше да признае лековерно, че мисълта за онзи начин на живот, уповаващ се на безсмислен секс и нищета навяваше на младия крал носталгия. Сега от него се очакваха велики дела, безкористно управление и неизчерпаема сила, в дланите му лежаха хиляди животи, за които техния владетел бе лъчът, което даваше пътеводната светлина, която им помагаше да кретат едва-едва през вековете.
Ноел не беше баща си и за съжаление, нямаше да бъде. Той правеше царуването да изглежда толкова лесно и естествено, колкото за него бе дишането. Но уви, сблъскал се със суровата реалност, младежът осъзна, че зад тази изискана илюзия стояха множество ответствености, които очакваха неговата намеса.
- Мили ми Джордж... Имам нужда от теб. - прошепна едва доловимо кралят и потърси очите на годеника си, които в онзи момент бяха в взрени в него, изследвайки всяка мимика, обезпокоила лицето му.
- Имам нужда от теб, и като съпруг, и като помощник, и като моя упора. Имам много врагове, които желаят моето унищожение час по-скоро. Уви, не всеки от тях заслужава моето внимание. Антоан е зает с истеричната си жена, неговото внимание ще бъде съсредоточено върху нея за дълго. Но уви, чичо ми, боя се е заплаха, която не мога да подценя. Той желае този престол повече от всичко друго и нищо не е в състояние да го спре. Моля те, погрижи се за него. Ти познаваш света, от който той идва, известни са ти триковете, които би могъл да използва...