Ресторант "Бърза закуска"

Ема се съгласи и тръгна след момчето. Двамата бързо се озоваха в някакъв ресторант за бърза закуска. Седнаха на една отдалечена и уединена маса. Ема погледна към Нико,а след това се усмихна,срещайки погледа му.
След малко дойде сервитьорката,която поиска поръчките им.
- За мен вегитариански сандвич и диетична кола. - смутено каза момичето и се продпря на ръцете си. Понякога тя ставаше доста странна.
Можеше да бъде перверзна,но в същото време да съжалява за това. Понякога тя се лигавеше,но после 'и ставаше тъжно и миг по - късно избухваше в сълзи. Хората около Ема винаги са я смятали за малко откачена. Тя самата,много често се определя за откачена,но просто това си е тя.
След като Нико си поръча,тя се усмихна едва доловимо и сведе поглед.
- Разкажи ми за себе си. - каза тя с тих глас.

Двама влязоха в едно заведение за бързо хранене и седнаха на една маса.Когато сервитьорката
-За мен един пилешки сандвич с картофки и минерална вода-отвърна той момичето си записа и след миг изчезна
-Какво точно искаш да знаеш-попита я той
-Роден съм в благородническо семейство като баща ми бе съветник на краля и след като почина аз го заместих.И в момента съм съветник на кралицата на рейдите-каза той и погледна момичето
-Ами ти -на свой ред я попита той
Заведението бе празно дължащо се може би на това че още бе рано сутрин и повечето от хората още не бяха излязли на работа или разходка.Денят се очертаваше да е хубав.

Ема проследи с поглед сервитьорката,а след това се облегна на стола си,заглеждайки се в момчето.
- Ами аз имам сестра близначка. Тя отиде да търси истинските ни родители и не съм я чувала от доста време,но се надявам скоро да се видим и всичко да е наред. Липсват ми родителите ми. - обесни Ема.
Понякога си мислеше,че никога повече няма да види сестра си,но никога не се отчайваше,знаеше,че някой ден двете отново щяха да са заедно и да се радват на живота,както едно време.
Ема въздъхна и установи,че сервитьорката идва с поръчките им.
"Доста бързо" - помисли си Ема.
След като сервитьорката се махна,Ема взе сандвича си и доволно започна да яде,като от време на време си отпийваше от колата.

Нико я погледна съчуствено
-Сигурно ти е тежко.Сам сама-отвърна той и я погледна в очите
-Но не губи надежда може да ги видиш един ден-продължи той и след това отхапа малко от сандвича си
"Горкото момиче какво ли преживява сама сама в този град"-мислеше си той докато я гледаше
-Какво ще кажеш да се поразходим из града ей така-продължи той и я погледна пак и след това отново захапа сандвича и изяде няколко картофки с него.
Тя бе мила и добра и не му се искаше тя да е тъжна и прочие.
А също така му се искаше и да я опознае малко по добре.

Ема стоеше и го гледаше. Не знаеше какво да каже,но определено не се чувстваше добре. Сякаш всеки момент щеше да повърне. Ема започна да ровичка из малката си дамска чантичка,а след това извади портмонето си. Извади една бантнота,която напълно покриваше сметката и направи знак на сервитьорката да се приближи.
Ема се обърна към Сам с миловидно изражение.
- Аз трябва да тръгвам. - отвърна Ема,а след това се обърна и с бързи крачки излезе от ресторанта. След малко повървя и се скри в една малка уличка,а след това започна да повръща.
"Явно е било от храната" - помисли си тя,а след като се оправи продължи по пътя си,като извади телефона си и написа един от многото СМС на сестра си.

Двамата си говореха когато изведнъж Ема стана изкара няколко банкноти от джоба си и излезе от кафето набързо.
Нико стоеше леко изненадан да не би да е казал нещо не каквото трябва ,но после като се замисли не изглеждаше много добре.Затова той отхапа още една хапка от сандвича си изкара няколко банкноти и излезе.Чудеше дали да потърси момичето,но сигурно тя вече бе доста далеч,а и сигурно искаше да е сама и а можеха да се срещат пак ненадейно.Затова той се обърна и тръгна към дома си

"ГЛАДНА СЪМ"-тази мисъл се въртеше в главата ми и не ми даваше мира. Трябваше вниманието ми да е приковано на сто процента, за да не изникне в главата ми някой голям хамбургер или чиния, отрупана с ядене. Преглъщах нервно, но гладът си каза думата. Взех си чантата и излязох набързо, докато работниците се разполага из къщата ми и слагаха мебелите. Казах им, че няма да се бавя и ме изпълни някакво неспокойство и необяснимо притеснения. Да, да, необяснимо. Всъщност не бях доверчива, а и фактът, че имах милиони под леглото си, не улесняваше ситуацията. Щом обаче се озовах на улицата, забравих всичко, и с бързи крачки се запътих към най-близкият ресторант за бързо хранене.
Вялзох вътре и бързо се огледах-почти нямаше хора,а опашката пред касата бързо се стопяваше и дойде моят ред. Усмихнах се, защото бях сигурна, че нетърпението и гладът ми, изписали се на лицето ми, биха уплашили персонала, и казах:
-Един голям хамбургер и пържени картофки. Също и кола.
Поръчката дойде бързо и поех ухаещият и топъл хамбургер. Посегнах към портфейла си, но ръцете ми напразно шареха из чантата. Нямаше го. Ужас.
Изпаднах в паника и все по-ожесточено бърках в джобовете на дънките си, в малките джобчета на чантата, с надеждата някоя забравена монета да се подвизава там, но не.
Чувах сърдитите възгласи на хората, които вече бяха оформили заплашителна тълпа зад мен и бях на път да се разплача от безсилие, когато усетих, че някой се приближава до мен.

-Мне-от устата ми излезе по-скоро някакъв неразбираем нечленоразделен звук, защото беше пълна с хамбургер и картофки. Ядях със скоростата на светлината и на това наистина му се викаше бърза закуска. Бях прекалено гладна, за да обърна кой знае какво внимание на елементарното благовъзпитание.
-Мери-заявих по-спокойно и ясно, след като бях преполовила сандвича, и отпих от колата. Прочистих гърлото си и продължих-съжалявам, че не ти обръщам внимание, обаче съм много гладна-избърборих весело.
Какво ми ставаше? Да не би днеска да раздаваха безплатно храна, че бях толкова щастлива? Както и да е, за околните и тези, които не ме познават, няма да им се стори никак странно, просто ще решат, че нямам грижи. Което в известна степен не бе така.
Огледах непознатият и ми се стори...ами...симпатичен. Добре де, беше ужасно секси, но нищо повече. Та и това бе достатъчно.
Продължих да ям на големи хапки от сандвича, като от време на време вземах и картофки. Харпър не оставаше по-назад, затова и се чувствах спокойна, че няма да следи с поглед всяко мое захапване и преглъщане.

*няма проблем

Не се смутих от комплимента. Да, често се увличаха по мен, но винаги оставах безразлична към свалките и комплиментите им, но този път това звучеше прекалено искрено, за да бъде пренебрегнато, затова се усмихнах широко и заявих уж небрежно:
-И ти не си за изхвърляне.
Бях привършила хамбургера си, но гладът си оставаше. Виждах, че и Харпър май се кани да си вземе, затова побързах да го изпреваря и след няколко минутки се върнах с голям плик пържени картофки и два нови сандвича. С това темпо скоро дънките ми щяха да са ми тесни, но в момента бях толкова гладна, че въобще не ми пукаше какви поразии може да причини тази моя ненаситност.
Отпих от колата и се огледах. Бяха дошли повечко хора и шучотевицата се увеличаваше. Погледнах часовника си, беше минал половин час и най-вероятно работниците бяха свършили и си бяха заминали, затова облекчено се отпуснах на стола и си взех един картоф.

-О, ами...-направих кратка пауза. Когато някой ми зададеше такъв въпрос ми бе трудно да отговоря, затова ми трябваше известно време. Бях недоверчива и трудно споделях дори и най-обикновени факти за себе си-обичам хамбургери-засмях се звънливо, тъй като пред мен имаше цяла купчина от опаковки на сандвичи-не, сериозно-махнах с ръка и придобих замислено изражение-занимавам се с архитектура, дизайн, рисуване и право-изредих наглас доста малка част от заниманията ми всъщност. Бях деен човек и не ме свърташе на едно място, още повече, заради огромната ми страст към науките.
Отхапах от хамбургера, който бе на привършване и попитах на свой ред, отново за да продължа по някакъв начин разговора.
-Ами ти?

-Крал значи...-промълвих замислено, но после не се сдържах и отхапах от сандвича, който примамливо стоеше пред мен и сякаш крещеше "Изяж ме, изяж ме". Харпър явно също се нуждаше от доста храна, защото постепенно купчината от опаковки между нас растеше. Не ми се мислеше колко килограма трябваше да свалям след това. Отдавна не се бях угощавала толкова добре и човек би си помислил, че съм бременна! Засмях се на тази мисъл и когато привърших и последният хамбургер изпъшках и се облегнах на стола.
Имаше няколко картофчета, които се въргаляха в голямата кутия, но нямах сили да погълна каквото и да било. Харпър май също бе привършил.
-Устроихме си истинско пиршество, а?-сподавих едно хълцане.

Погледнах я и кимнах:
-Да...Сега какви планове имаш?Защото аз няма и на представа какво да правя..-свих рамене и я погледнах.Беше мис танало скучно,а аз мразех скуката да ме хване в злобните си ръце и да ме стиска.Оставих опаковката от сандвича и погледнах масата...Беше цялата в хартийки.Но в действителност бях се нахранил.КАлорично и то вредно,но...Шанс.

-Всъщност имах намерение...-спрях по средата на изречението, което напираше да излезе и отпих от колата, предотватявайки някоя безумна глупост, на която от доста време бях склонна-...плановете ми се промениха.
Свих рамене равнодушно и набързо събрах хартийките, които изхвърлих в малкото кошче, близо до нас. Върнах се на масата и седнах, кръстосвайки крака. Харпър не казваше нищо, затова първа се осмелих да проговоря и да наруша неловката тишина-можем да отидем някъде.
Предложението ми прозвуча глупаво, защото стандарта предразполагаше мъжете да канят жените на среща или нещо от сорта. Е, ние бяхме просто двама познати, а и мен също ме бе налегнала скуката, защо тогава да не се възползвам от това ново приятелство.