Изоставеният склад

Каталина се разхождаше из площада на Рейнтаун. Наслаждаваше се на приятното време и прекрасния ден, който имаше днес. Като за пръв път от много години този ден минаваше без никакви проблеми. Нямаше ги онези драми, обърканите ситуации, откачените случки и всичко, движещо ръка за ръка с живота на младата Кралица. Но вместо девойката да се притесни и да провали прекрасния си ден с лошите предчувствия, които започваха да я обземат, тя просто ги игнорира и продължи с галантна походка по площада на града с усмивка на лицето 'и.
Погледът 'и шареше наоколо, наблюдавайки минувачите. Колко безгрижно си живееха. Разхождаха се заедно с приятели или гаджета наоколо, като не им се налагаше да мислят кой знае колко над нещата. Това обаче при Кралете и Кралиците беше обратното. Те трябваха да бъдат повече от отговорни както към народа си, така и съм другите, така и съм себе си и останалите Крале и Кралици. Също така и трябваха да преосмислят всяка една думичка преди да я изрекат. Не се знае кога някой ще използва срещу теб собствените ти думи и да ги изопачи до такъв начин, че наказанието или дори смъртта ти да са в кърпа вързани. Ето за това на повечето Крале и Кралици понякога им идваше в повече, но рано или късно осъзнаваха, че това бе дългът им. Не можеха да избягат от него така, както никой не можеше да избяга от миналото си. Или от прегладнели от глад улични кучета, докато все още държаха топлият хотдог.
Погледът на Каталина се спря на позната личност. Само на няколко крачки от нея към края на площада стоеше Харпър, най - добрият 'и приятел. Усмивката грейна на лицето на Кралицата, заслепявайки слънцето. Русокосата, сияеща от щастие, се запъти към него. Не го бе виждала от няколко дни, което не бе обичайно за тях. Е, поне сега щяха да се видят.
Точно някъде, по средата на пътя, когато Харпър най - накрая забеляза Каталина, черен ван спря точно зад Каталина, а от него излязоха няколко мъже. Кат бързо се обърна назад, но преди да е направила каквото и да е един от мъжете бе хванал ръцете 'и, а другия притискаше към лицето 'и кърпичка, напоена в хлороформ. Колко оригинално само. Преди обаче Каталина да загуби съзнание третият мъж хвана едната 'и ръка, като бързо набоде спринцовка точно на вената 'и. Болката, която Каталина изпита след като мъжа пусна змийската отрова по вените 'и беше толкова болезнена, че ако Кат не припадна в ръцете на първия мъж най - вероятно щеше да отвори портала с писъците си.
След това 'и причерня. Не знаеше какво стана.
Когато дойде в съзнание, някой тъкмо я тресна силно на нещо твърдо. Земя, подсказа 'и тънко гласче в главата на русокосата. Не земя, а под, поправих го тя. Ярка светлина прониза очите 'и. Оказа се, че през цялото време върху главата 'и е имала някаква торба, която да не 'и позволява да види каквото и да е ако случайно се събуди преди очакваното.
- Кой... - започнах тя, но гласът 'и звучеше много неадекватно, а и тя самата все още не можеше да координира движенията си.
Точно тогава Каталина извика силно. Змийската отрова бе просто ужасна. Караше те да чувстваш все едно всичко вътре в теб гореше, киселина разяждаше всичко в теб и всяка една тъкан се разкъсваше бавно и мъчително. Болка ли болка. Каталина би трябвало да е свикнала с това, но все още продължаваше да я боли при използването на тази отрова.
Замълча, опитвайки се да прикрие ужасните мъки. Захапа устни, за да не вика повече. Бавно повдигна глава нагоре, за да види кой бе виновникът за всичко. Който и да бе да се считаше вече за ходещ мъртвец. Смъртните им присъди бяха в кърпа вързани.
Пред нея стояха трима напомпани с мускули същества, наподобяващи горили. Едната ръка им бе колкото двете на Кат взети заедно, което не бе нормално.
- За кои се мислите? - каза едвам тя, продължавайки да ги гледа.
Ако не беше хлороформа и змийската отрова до сега Каталина да им бе отрязала гърлата или най - малкото да ги бе пребила от бой. Но тези неща оказаха голямо влияние върху нея и действията 'и.
- Не е важно те за кои се мислят. Важен съм само аз. - строг, дебел мъжки глас се разнесе из пространството, а стъпките му отекнаха в това голямо помещение.
Каталина бе свела глава надолу, заради болката и отпадналостта, затова в момента виждаше само скъпите му обувки от змийска кожа. След това и тъмния панталон, евтината имитация на колан Gucci, бялата му риза със запретнати ръкави, ролекса му, разкопчаното копче на ризата най - отгоре и..
Това лице. Каталина никога не би могла да го забрави. Не и след като точно това лице бе видяла да убива родителите 'и преди години и точно това лице се бе опитало да убие и нея. Несполучливо, естествено. Тогава се сдоби с красивия белег на лицето си, който и до ден днешен си стоеше.
Кат стоеше препарирана, скована от страх и притеснение, докато се опитваше да асимилира видяното. Белязаният, както го наричаха повечето познати на Кат, които знаеха за нещо подаде няколко въжета на един от горилите, който се зае да завърже още по - здраво ръцете на Каталина. Чак когато въжетата докосната плътта 'и тя осъзна, че са напоени с отрова и отново виковете 'и се разнесоха наоколо.

След срещата с Аяна минах през двореца да се преоблека.Имах странно лошо чувство,на което незнайно защо се доверих.Слязох в подземието и натиснах скрития бутон зад една от високите колони.Пред мен се отвори малка стая в която държахме оръжията.Ако нищо не се случеше щях просто да пострелям във въздуха,но за всеки случай.Извадих един Glock 34 и WALTHER P22.Пъхнах Глока в дънките точно на таза си и здраво го прихванах с колана на дънките си.Дръпнах черната си блуза върху него и излязох.Качих се в любимата си кола и пъхнах вторият пистолет в жабката с мисълта,че и там ще го оставя.Натиснах педала на газта и отпраших към главният площад в Рейнтаун.Слязох от колата и застанах на централно място като почнах да се оглеждам съвсем без посока.Усетих нечий познати очи да дълбаят в гърбът ми.Странно,обърнах се и видях Каталина.Ухилих се и тръгнах към нея.Очите ми бяха приковани в нея и не забелязваха останалото,когато за части от секундата черен ван спря зад Кат,трима мъже я уловиха,секунда преди да я упоят вкараха спринцовка във вената и.Отрова...Тръгнах към тях,но прекалено късно.Ванът потегли,а аз за части от секундата се озовах във колата си и карах след тях.Да в действителност ако бях с малко по-незабелижима кола нещата щяха да са по-добри.Странното беше,че дори не забелязваха,че шофирам след тях.Не можех да позволя нещо да се случи с Кат...Познавах я....Тя беше още бебе за бога.А да знам,че съм бил последният който я е видял преди да умре...Дори и без душа щях да се побъркам.Ванът спря пред един изоставен склад,а аз спрех на няколко метра зад тях в една скрита уличка.Знаех си,че имам шесто чувство,извадих и вторият пистолет и го държах в ръката си,махнах предпазителя и се запромъквах след тях.Виждах русата коса на Каталина,която изглеждаше без блясък,безчувствена.Когато затвориха вратата на склада вече нямах проблем.За какво им беше Кат?Ако сега звъннех на полицията нещата щяха да загрубеят,а ако успея да спася Кат и викна полицията...Страхът ми,че малката блондинка може да умре ме побъркваше.Тези който бяха направили това...Те щяха да умрат.Днес нямаше да има табу над способностите ми.Покатерих се по една кофа за смет и надникнах през прозореца.Виждах Кат на земята и някакъв...Нещо стоящо пред нея.
-Колко си мъртъв...-изсъсках и скочих на земята.Огледах се и видях една врата,която беше единственият ми вариант да вляза вътре.Затичах се натам с надеждата да е отключена....Ръждясал катинар...
-Мамка му.-Вдигнах пистолета си и се прицелих в катинара.Нямах заглушител и щях да спечеля внимание.Перфектно.Натиснах спусъкът и откатът повдигна леко ръцете ми.Катинарът падна на земята и отворих вратата със скърцане.Дочувах гласовете на мутрите,който бяха отвлекли Кат и паниката,която се надигаше.Приклекнах и започнах да се промъквам в сенките към Кат.Не след дълго я видях...А след още по-малко време разбрах...Вратата все още зееше отворена и тежките стъпки на мутрите бяха на метри зад мен....

Каталина бе добър човек. Не, всъщност беше много добър човек с голямо сърце. Не се сърдеше на никой, не бе кучка, не мразеше никой. Сега може да има няколко изключения, които като Себастиан да са я наранили жестоко и Кат да е затворила сърцата си към тях, но наистина не можеше да мрази никой. Вярваше, че всяко едно същество може да се промени към нещо много по - добро от това, което е сега и не можеше да мразя никой. Винаги се опитваше да бъде позитивно настроена към всичко и пълна с енергия. Би помогнала на всеки един в беда дори и да е някой, който не 'и е толкова приятен. Би го направила и не се шегуваше сега колкото и да 'и се искаше да бъде. Просто сърцето и душата 'и не 'и даваха да бъде толкова зла. Преживяла е доста, минала е през Ада, така да се каже, и знае какво е да си жертва на някой. Но въпреки всичко си остана тази мила и добра личност, на която сърце не 'и дава да нарани някой. Всички останали също бяха същества, имаха роднини, родители, семейство и за Кат да отнеме живота им и самите тях от семейството им беше просто жестоко.
Ала той.. Той беше съвсем отделен въпрос. Той единствен на този свят Каталина искаше да убие собственоръчно, като го измъчва предварително. Искаше да го види наранен, погубен, измъчван и накрая жестоко убит. И не от някой друг, ами от самата Каталина. Ще се учудите какви мисли да 'и минавали и в момента минават в глава 'и, дори и да вика от болка. Но той бе убиецът на родителите 'и. Той бе причината Каталина да мина през самия Ад и да сложи защитната стена, която никой да не може да премине. Той бе виновен за всичко и единственото нещо, което би направило Кат щастлива бе да го види как умира.
- Каталина. - произнесе мъжът, пристъпвайки една крачка към девойката, която викаше от болка. - Винаги съм харесвал името ти, Лина. Толкова красиво и силно. Почти като теб.
Каталина бе стиснала силно очи, викайки от болка. Само ако имаше силите щеше да му се нахвърли и да го убие. Ала той се бе подготвил този път с по - големи дози змийска отрова. Въжетата, стегнати на ръцете и краката 'и сякаш разкъсваха кожата 'и. Не сякаш, ами направо ги. А отровата, вкарана по вените 'и със спринцовката разкъсваше вътрешните тъкани. Това бе най - ужасното мъчение за един Ахел. И точно когато си мислеше, че няма накъде по - лошо да стане един от мутрите изсипа от една бутилка змийска отрова по цялото тяло на Каталина. Девойката падна на земята, крещейки, викайки от болка, изпадаща в агония.
- Колко жалка си Каталина. Родителите ти поне можеха да издържат на това количество отрова . - мъжът се изправи, отдръпвайки се една крачка назад.
- Млъкни. - едвам каза Каталина.
- Какво? - обърна се мъжът към нея. - Какво каза, Драгомир?
- Казах да млъкнеш, Назар! - викна силно Каталина. - Млъкни!! Не смей да ги споменаваш повече!
Точно в този момент мъж клекна отново до Каталина, която се гърчеше от болка. Огледа я отгоре до долу, след което извади един нож от джоба на панталоните си. Каталина успя само да зърне края на дръжката на ножа.
- Какво.. - не можа да довърши изречението си, когато той заби ножът в кракът 'и.
Каталина извика още по - силно и от преди. Усети как електричен ток преминава по тялото 'и, спира сърцето 'и за няколко секунди след което го забързва до такава степен, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне, а Каталина нямаше сили да си поеме въздух.
- Спомняш ли си го, Каталина. Ножът, благодарение на който се сдоби с прекрасен белег когато беше на пет. - дори и Каталина да не го виждаше знаеше, че на лицето му се е разляла самодоволна и надменна усмивка.
- Ти.. гадно.. копеле. - каза на пресекулки Каталина, ала вместо Назар да млъкне се изсмя.
- Не съм аз копелето тук, Каталина а ти. Не помниш ли, че убих мама и тати? - засмя се злобно и се изправи.
С пръст даде знак на един от горилите и той изсипа поредната кофа със змийска отрова, а писъците на Каталина най - вероятно са се чули из целия град. Отровата се попи в дрехите на Каталина, което беше ужасяващо, защото отровата постоянно се докосваше до нежната кожа на девойката. За жалост тя не можеше да направи нищо. Беше прекалено слаба благодарение на хлороформа и отровата. Кати нямаше сили да се бори. Единственото, което правеше беше да пищи и да се гърчи на пода от болка.
- Хайде, Каталина! Съпротивлявай се. Знаеш как обичам някой да се съпротивляват. Както майка ти и баща ти.
- Престани ти казах! Спри! Не говори за тях. - викаше Каталина.
- Или какво? А? Какво ще ми направиш, Лина? - подсмихна се той и се доближи до момичето. - Събуди го, Каталина. Той е вътре в теб. Позволи му да те превземе.
Какво, помисли си Каталина, за какво говори той.
- О, моля ти се. Все едно не знаеш какво има вътре в теб. Какво се е скрило дълбоко в теб и само чака да му дадеш контрола. Баща ти не го направи и виж сега къде е.
Само още една думичка. Само още една дума за баща 'и или майка 'и и Каталина щеше да го убие. Не знаеше как точно ще го направи, защото умираше от болка, гърчейки се на земята и нямаше сили да се изправи, но щеше да го убие. Това го знаеше със сигурност. Само една единствена..
Чу се шум, който дойде от вратата на другия край на склада. Горилите се спогледаха многозначително и тръгнаха натам, докато Назар само се обърна към тях.
- Ще умреш, Назар. - прошепна Каталина.
Знаеше идеално кой беше това. Беше му ядосана. Не трябваше да идва тук. Или поне не сам. Трябваше да каже на някой, но Кат познаваше много добре Харпър и знаеше, че веднага се е качил в колата и е потеглил след вана.
НАзар само я погледна със самодоволна усмивка.
- Никой не може да ме убие. - каза той самодоволно и хвърли ножа към Каталина, който се запи право на мястото до сърцето 'и.
Този път предишната болка не можеше да се сравни с тази, която Кат изпита в момента. Ала с периферното си зрение видя Харпът да се доближава до нея. Само че не беше сам. Зад него се появиха онези горили, въоръжени до зъби.
- Зад теб! - викна Каталина по него.
Ала не можа да види какво става, защото Назар се усети и я взе в ръце. Наложи се обаче да я държи, защото Кат не чувстваше нищо, освен ужасната болка по тялото си и не можеше да запази равновесие. Чуха се само няколко изстрела.
Назар извади ножът, забит в тялото на Каталина и го опря до гърлото 'и, обръщайки се към Харпър. Държеше Кат в ръцете си, докато тя едвам отваряше очите си от болка.
- Харпър. - прошепна Каталина. - Харпър! - викна по - силно.
Молеше се да бе жив. Трябваше да е жив. Не му бе дошло времето. Той трябваше да оживее. Нямаше да може да живее с факта, че тя последно е видяла Харпър жив. Че точно тя го е убила.

"Защо нямах заглушител?"Наблюдавах Каталина и онзи..Назар?Убиецът на родителите й....Не чувах добре разговорът им,но когато заби ножът в кракът й не се сдържах.Идеше ми да извикамм,но просто не можех...Бавно започнах да се приближавам.Смелчагата не ме виждаше,но предусещах,че и аз пропускам нещо.Нещо много важно.В същият момент Каталина извика "Зад теб",обърнах се секунда преди металната тръба да се стовари на главата ми.Вдигнах пистолета и го насочих към главата на мутрата.Натиснах спусъкът и отново се обърнах.Е сега имах цялото внимание на околните.Извадих и вториятт пистолет и бързо вдигнах предпазителя.Да в моменти като този мисълта да вървя с две картечници и да стрелям беше може би най-добрата която ми идваше.Малките очички на мъжът държащ Каталина бяха впити в мен,но Кат губеше съзнание.Нямах много време.,В кръвтта й течеше отрова,а от раната до сърцето й суртеше прекалено много кръв.Тя можеше да регенерира....Беше част от нея,но бавно....Чух стъпки и вдигнах пистолета натиснах спусъкът без да гледам,към кого стрелям.Тежкото падане оттекна в целият склад.Имаше още двама души...Назар и още някакъв негов приближен,а тези който идваха бяха двойно повече....Отново вдигнах пистолета и го насочих към главата на мутрата.Добре,че бях ходил на стрелба.Натиснах спусъкът,но целта ми не беше да го убия.Куршумът мина покрай главата му,като само го одраска.Тръгнах към него и с няколко големи крачки бях точно до него.Виковете на болка се откъсваха от гърдите му.Ловко го хванах за ръката и не след дълго за врата.Никога до сега не бях правил подобно нещо,но за всяко нещо има време.Душата на горилата,въпреки мръсотията и покварата по нея беше моя....Създанието се свлече на земята,а незнайно защо се чувствах и по-силен...Обърнах се към Назар и Каталина,но за жалост мутрите бяха дошли.
-Пусни я!-казах и го погледнах.Вдигнах ръце и го погледнах :
-Искаш ли да станеш мое притежание?!-наклоних глава настрани и тръгнах към него:
-Тя не ти е направила нищо....Погледни я...За бога тя е по чиста и от утринната роса...Дори не е правила секс все още...За какво ти е?Ооо да...Забравих великото нещо наречено отмъъщение...-докато говорех бръкнах в джоба на дънките си и извадих телефонът си,набързо набрах 911 и го пъхнах пак в джобът си.След двете позвънявания дочух приятен женски глас и отново заговорих,но по високо:
-И защо смяташ,че ако я убиеш в този изоставен склад ще спечелиш нещо?Тя е кралица на ахелите,а аз на Агроментите...Ще стане война...А преди това аз ще те убия...Ще взема душата ти и после ще видиш какво се преживявали човешките същества по време на Китайската инквизиция...-надявах се номерът да е станал.Вдигнах пистолетът и го насочих към ръката му.Каталинабеше пред него и можех да я убия...Натиснах спусъкът и куршумът се заби в ръката му,безжизненото тяло на Каталина се свлече на земята.Затичах се към нея и я погледнах...Какво можех да направя...Какво???Вдигнах пистолетът и извиках:
-Мога да ви убия всичките,преди дори да сте се усетили,а всеки който ме докосне ще взема душата му!-обърнах се към нея..."Хайде Кат...Енергия?Моята енергия щеше да и помогне,но как...."Държах пистолетът в ръката си,стисках го...Наведох се към нея и допрях устни до нейните останах така и се надявах да стане,тялото и потръпна...Усетих как започва да пие от енергията ми,щях да се дръпна преди да е успяла да ме убие.Дочух стъпки,но не можех да реагирам на време.Изстрелът се чу преди да усетя самата боолка...Право в сърцето или малко в страни...Отпуснах се до Каталина,не бях изгубил съзнание все още когато,усетих Назар пред мен:
-Един куршум два заека!-засмях се едвам едвам...Беше прав:
-Нека са три!-Надигнах се леко,но достатъчно улових ръката му...Усетих новата енергия...Отровна,убиваща.....Чух сирените преди да загубя съзнание.

П.п...Е сис не го писах аз :Д да знаеш

Тя стоеше там по средата на нищото, взирайки се в далечината. Около нея нямаше нищо - никакви хора, никакви предмети, никаква природа. Абсолютно нищо. Само един под, на който беше стъпила тя, и лека светлина, която да осветява пространството около нея от мрака, който цереше наоколо. Сякаш всичко наоколо беше мъртво. Зелените 'и очи се бяха съсредоточили на едно място някъде далеч в тъмнината, а тя нито мигаше, нито дишаше.. Не изпитваше нищо, не знаеше какво да си мисли, не можеше да се помръдне. Сякаш и тя бе мъртва отвътре. Остана загледана напред, когато внезапно чу глас. Не знаеше на кой е, не можеше да се досети. Но беше познат глас. Обърна се бавно към страната, от която бе чула гласа, който в момента шепнеше нещо. Нещо, което тя не можеше да чуе добре, за да разпознае какво точно говореше. Но беше важно.
Тя бавно крачеше напред, опитвайки се да проследи от къде идваше този глас. И с всяка една крачка гласа ставаше по - силен и по - силен. Това значеше, че тя се приближаваше съм него. Не знаеше кой беше там, кой говореше. Знаеше само, че трябва да го последва. Причината беше неясна. Просто трябваше. Някой я подтикваше да върви натам. Някой искаше тя да отиде там, при него. При гласа. А тя като малко послушно пале закрачи напред, от където се чуваше гласа и нямаше намерение да спира докато не стигне при него.
Изведнъж пред нея проблесна силна светлина, която я накара да прикрие очите си с ръка. Толкова ослепителна и толкова силна, колкото слънчевата. Бавно намаля малко, а тя свали ръката си от лицето си. Обърна внимателно поглед към светлината, поглеждайки я. Зениците 'и се свиха до краен предел, но сякаш нещо я караше да продължава да гледа натам. Тя бавно и предпазливо протегна ръка към светлината. Точно когато беше решила да се откаже от това си действие нещо сякаш я придърпа към светлината.
Отвори широко очи, поемайки си рязко много количество въздух, надигайки се напред. Зениците 'и бяха покрили ириса, но постепенно започваха да се смаляват и ириса на очите 'и се завърна. Но не бе онзи омайващ зелен цвят, който всеки един бе свикнал да гледа у нея. Сега очите 'и бяха наситено сини. Малко по - тъмни от циановото с прекрасен нюанс, светещи на тъмнината.
Тя си спомни. Спомни си всичко от изминалите няколко минути, в които Назар я измъчваше, убиваше бавно и мъчително. Спомняше си и как Харпър дойде да я спаси, но Назар го простреля. Уби го. Така, както уби родителите 'и преди години. Той уби всеки един, за който тя някога наистина я е било грижа. Уби любимите 'и хора. Тези, на които тя вярваше и обичаше до болка. Тези, за които би дала живота си. А сега те дадоха своя за нейния. Дадоха живота си за нищо.
В нея не остана нищо, освен гневът и яростта, които с всяка изминала секунда ставаха по - силни и по - опустошителни. Сякаш това не бе тя. Това бе другото 'и аз, което тя никога не искаше да вижда. Другото 'и аз, в което нямаше нищо друго освен омраза, желание за отмъщение и много насъбрала се ярост от всички тези години.
В стаята като че ли задуха силен вятър и предметите се разклатиха. Златните коси на момичето се развяваха във въздуха, сякаш бяха под водата. Лампите примигнаха и изгаснаха. Слънчевите лъчи, които навлизаха през прозорците напълно изчезнаха сякаш склада бе потънал в тъма. Сред цялата кръв по кожата на момичето се забелязваше сребриста светлина. Болката бе изчезнала. Повечето рани бяха зараснали, като изключим тези от ножа на Назар. Змийската отрова вече не бе в организма 'и.
Девойката започна да се издига във въздуха и обувките 'и се отлепиха от твърдия под. Сега момичето не изглеждаше мила и невинна, а опасна и могъща кралица. В склада се почувства могъщата 'и сила, сякаш присъстващите бяха затворени в една стая с истинско торнадо, което всеки момент щеше да отнеме живота им. Енергията беше толкова силна, че пръсна стъклата на прозорците, ала слънчева светлина така и не влезе.
Назар гледаше момичето толкова запленено и в същото време с толкова страх. Сякаш е очаквал нещо подобно да се случи, но никога не е предполагал, че може да е толкова силно.
- Той те контролира. - каза той, правейки крачка назад.
- Не той контролира мен. Аз контролирам него. - женски глас се разнесе из изоставения склад, а прелестно синия 'и поглед, който бе единственото осветяващо склада нещо, попадна на Назар.
- Не може.. - той още няколко крачки назад.
Момичето протегна настрани ръце и отвори оста. Разнесе се оглушителен шум, подобен на писък, който достигна най - високия децибел, разкървявайки ушите на мутрите и разтапяйки всяка тъкан от тялото им, топейки мозъците им.
В момента момичето мислеше само как да ги убие. Как да ги накара да страдат така, както тя бе страдала и продължава да страда. Но не искаше да ги вижда повече живи. Искаше да ги убие и никога повече да не се налага да ги среща през живота си. Искаше ги мъртви! Най - вече Назар.
От наситено сини очите на момичето тук - таме придобиха нефритен цвят, като засияха още по - силно. В този момент от остата на всеки един мъж, по подобие на бял дим, излизаше жизнената им енергия, но заедно с нея момичето взимаше и душите им, живота им, спомените им, емоциите им. Отнемаше им всичко, докато те се разкъсваха от болка. Буквално. И то в продължение на няколко минути, в които Назар и поддръжниците му преживяваха нещо, за което думата Ад щеше да е прекалено малко, за да го опише. Ала милост от момичето нямаха да видят. Всеки я познаваше като мила и невинна, неспособна да убие. И там бе най - голямата им грешка.
Изведнъж, също така внезапно, както се бе появило, всичко утихна, а безжизнените тела на мутрите паднаха тежко на земята. Момичето бавно слезе надолу, като внимателно стъпи на пода.
- Казах ти, че ще умреш. - рече тя.
Затвори бавно очите си и остана така за около четири секунди. Когато вдигна клепачите си обаче нямаше и спомен от онзи син нюанс, а прелестно зеленият цвят на ириса беше по - впечатляващ от всякога.
Харпър!, изкрещя силен глас в главата 'и.
- Харпър! - повтори момичето и се обърна на другата страна.
Там лежеше той. Безжизненото му тяло, обляно от собствената му кръв. Спокойно затворил очи с неговата самодоволна усмивка. Кристално чиста сълза се стече по бузата на момичето, правейки път надолу, капвайки на сухия под. Тя се строполи до тялото на мъжа. Сложи ръка над раната му, опитвайки се да спре бликащата кръв, която му бе останало. Другата си ръка нежно постави на челото му.
- Не умирай. - каза тя с трептящ глас. - Не ме оставяй и ти. Не както тях.
Всичко отново се повтаряше. Най - близкия 'и човек умираше. Преди бяха Ричард и Мередит, сега бе Харпър. Преди бяха родителите 'и, а сега най - добрият 'и приятел. Брат 'и. Човекът, на който напълно се доверяваше и на който споделяше най - много. Човекът, който тя обичаше най - много на този свят след смъртта на родителите си. Единственият, който я разбираше и беше до нея независимо какво.
Не, викна си тя, не може да умре, не му позволявам!
- Да не си посмял да умреш, Харпър. Да не си посмял. - усещаше как сълзите 'и падаха ли падаха, но ефект от това нямаше.
Опитваше се да използва ахелските си сили. Опитваше се да му даде своята жизнена енергията. Опитваше се да го съживи с всички сили, които притежаваше. Ала нищо не действаше. Тя не можеше да го върне обратно към живите. Не го осъзнаваше, защото я беше страх от загубата на поредния любим човек. Това я караше да не се отказва. И дори да знаеше, че бе застрелян с пистолет, изработен по подобие на ножа на Назар. Дори и да си същество, което може да се регенерира след рана от този пистолет или нож не може да се регенерираш. Ето защо момичето все още имаше онзи белег и сега ще има още два.
- Дишай, по дяволите! - извика тя. - Върни си задника обратно тук при живите. Заповядвам ти! - продължаваше да вика.
Тя прекара часове в опити да го съживи. Правеше всичко, за което знаеше. Опитваше всякакви начини. Смесваше силите си, правеше всичко, което знае и дори това, което не знае, но нищо не подейства. Това не е истина, помисли си тя, не може да е.
И точно тогава осъзна, че го бе загубила. Само това 'и трябваше и вече рухна. От нея не остана и частица. Усети всичко в нея да се срива, да губи смисъл, да пада, да умира. Сълзите започнаха все по - силно и по - многобройни да напират в очите 'и и да се стичат надолу, миейки се в ефирната кожа на момичето, падайки и разреждайки се с кръвта на Харпър. Тя прегърна тялото му и не искаше да го пусне. Нямаше и не можеше.
Той щеше да се върне при нея. Щеше да се върне. Щеше, повтаряше си на ум отново и отново, като не спираше да се опитва да използва силите си. Харпър знаеше, че не може да я остави сама. Не и след всичко случило се, защото тя се нуждаеше от него. Той 'и трябваше в живота 'и.
- Моля те върни се при мен. Имам нужда от теб. Ти си всичко, което имам. - шепнеше тя с нежен и треперещ глас на ухото му, ала отговор не последва.
Само ако не се събуди, помисли си тя. Само ако не се върне при нея тя щеше да намери начин и щеше да го върне обратно сред живите, дори и ако се налагаше да отиде в отвъдното и с насила да го върне. Не му позволяваше да умре. Едва ли щеше да преживее тази смърт. За Бога, все още не беше преодоляла тази на родителите си. Случки от онзи ден я преследваха. Кошмари я будеха от сън веднага щом затвори очи, а посред бял ден 'и се привиждаха имиджи и лица от миналото.
Тогава се сети. Той. Мрака в нея. Онова нещо, от което девойката се страхуваше най - много. Той щеше да 'и помогне да съживи Харпър. Беше по - силен от всичко, което момичето някога бе виждало през живота си. Силите, с които разполагаше бяха тъмни и мрачни, загубили светлината си някъде назад през поколенията, но бяха много по - могъщи от всичко, за което тя бе чувала. Усещаше тази сила, този мрак, това зло вътре в себе си, виждаше през него и точно той щеше да спаси Харпър.
Докато момичето държеше безжизненото тяло в ръцете си усети силната енергия и могъщата сила, с която тъмнината я дари. И всичко това тя го насочи към Харпър с желанието си да го върне отново от мъртвите.
Все още се чуваха сирените на линейките някъде отвън пред входа на склада, както и ударите и виковете на парамедиците по входната добре залостена врата. Но момичето не обърна внимание на нищо от това. В момента единственото, което бе важно за нея бе да съживи Харпът, дори и с мрака в себе си.

П.С.: На това се казва разтягане на локуми, когато нямаш муза ;х

Не усещах тялото си,по-точно не усещах нищо.Беше приятно,но притеснително свободно усещане.Опитвах се да отворя очи,но...Нищо.Чувствах се разтърсен от случилото се...А какво се бе случило?Бавно започнах да се връщам в реалността...Защо?Не добре си ми беше да не съм в реалността.Усетих силна болка...Отново.Нещо сякаш разбиваше черният ми балон.Усетих тялото си,разтърсващо усещане.Отново силната болка и вик се откъсна от гърдите ми.
-Мамка му!-отвори очи и видях Кат....Очите й бяха....Невероятни.Но някак си не можех да се задържа толкова дълго на тях...Тя правеше нещо,което не ми харесваше.Вдигнах ръка и я бутнах леко,нямах сила,но и не исках да я нараня:
-Кат спри!Какво правиш?-огледах се....Спомените ми се върнаха.Отвличането,мутрите...Онзи,онова....Бях взел души?Няколко...аз?Опитах се да се изправя и видях кръв по тениската си.Харесвах тази тениска....Тениска ли беше?Подсмихнах се,още ме болеше.Кат се бе осъзнала ис пря да прави онова което правеше.Погледнах я и се сетих,протегнах ръка към нея и я дръпнах в скута си:
-Господи Кат....Скъпа добре ли си?-прегърнах я и изпитах странното чувство,че тя бе направила най-важното и съм изтървал купона.Дочух разбиването на врата и сирените пред склада.Не я пуснах.Прегръщах я през цялото време.Не си спомнях какво бе станало,но щях,тя бе направила нещо много важно,аз може би също.И двамата можехме да умрем,но....Мислите ми бяха объркани и неясни,но все пак....Бяхме обкръжени от медицински лица и полиция.Ахканията и възклицанията им изпълваха въздуха....

П.П...Нещо не ме бива в тея неща,амаа...не знам кво е да умреш :Д

Проработи, помисли си Каталина, Харпър е жив. Мракът в Каталина беше успял да 'и върне Харпър. Да върне най - важното нещо в живота 'и обратно при нея. И колкото и щастлива да беше, че Харпър отново е пред живите безпокойството и притеснението бяха обзели цялото 'и същество. Усещаше как той започва да има по - голям контрол над нея. Главната причина Каталина никога да не говори, да не мисли и най - вече да не използва тези мрачни сили беше, че все път щом се докосне до онази сила в нея, до онова зло, то започваше все повече и повече да я контролира. Да взима част от нея, от душата 'и, от съществото 'и и да го подчинява на силите си. Това беше единственото нещо, което плашеше Каталина толкова, колкото да загуби някой от най - добрите си приятели. Знаеше, че ако я използва прекалено много рано или късно можеше да я превърне в нещо наистина зло, както баща 'и веднъж бе споменал - може да превърне Каталина в Дявола на магическото измерение ако Кат му позволи. И това я плашеше до смърт. Не знаеше дали щеше да се справи или щеше да се поддаде и това я изкарваше извън контрол.
Каталина се вкопчи силно в прегръдката на Харпър. Не искаше да го пуска. Страхуваше се, че ако го пусне този път повече нямаше да може да му помогне и той щеше да си отиде. А това беше равносилно на много по - лошо и то змийската отрова на Каталина. Отровата щеше да бледнее пред болката, която щеше да 'и причини напускането му.
След малко дойдоха и парамедиците и полицаите. Само при вида на обстановката започнаха да ахкар и да се чудят какво по дяволите е станало на това място. След това всички преместиха поглед над Харпър и Каталина, която все още се бе сгушила в обятията на Харпър, а зелените 'и очи се бяха фокусирали някъде из пространството, докато тя все още мислеше за злото у себе си. Знаеше, че и баща 'и го е имал в себе си, както и неговия баща, както и майката на баща му. И нито един от тях не го е искал така, както Каталина не го иска. Но просто са нямали друг избор. Но дали имаше начин да се излекува? Или поне да се заключи?
- Кралю. Кралице. - чуваха се гласове, които Каталина игнорираше до този момент. - Добре ли сте? Позволете да ви прегледат. - продължаваше да говори един от полицаите, докато почти всички останали ги гледаха отстрани.
- Какво? - осъзна се най - накрая Каталина.
- Добре ли сте? - един доктор клекна до нея.
Тя се отдръпна от Харпър и се хвана за главата.
- Да, да, добре съм. Имам само малко главоболие. Вижте как е Харпър. - каза им тя и бавно се изправи с помощта на един от полицаите.
Но не посмя да се отдели на една крачка от Харпър. Знаеше, че може да става досадна, но не искаше да го остави и за момент. Стоеше до него, докато го преглеждат как е. След това дойде и при нея един доктор и започна да я пита въпроси, на които Каталина отговаряше механично без да се замисли.
- Какво ли е станало тук? - дочу трима от полицаите да говорят, клекнали до труповете. - Никога до преди не съм виждал такова нещо.
- Да, и аз. - каза другия и се изправи, отивайки при съседния труп. - Начина, по който са убити.. Сякаш.. Сякаш..
- Сякаш Дявола си е спретнал малък купон. - довърши третия, гледайки отстрани труповете.
- Не. Просто наистина ядосана Кралица, която не обича да бъде отвличана, измъчвана и да гледа как най - добрият 'и приятел бива убит. - каза тя, обръщайки глава към тях, докато всички гледат само нея. - Единият от тях се казва Назар. Преди 15 година той беше този, който нападна родителите ми в гората и отне живота им пред очите ми и за малко да отнеме и моя тогава. Другите двама са от семейство Лесбърн, агроменти, а другите са от различни семейства, всичките ахели. - говореше тя, докато всеки един беше вперил поглед в нея. - Но никой от агроментите и ахелите не са го искали. Назар ги е накарал със стара огърлица, която бе откраднал от семейството ми. Нека това да се запише и никой, освен Назар, да не бъде обвиняван. Какво и семейството му. - Кати говореше спокойно.
Дори и това да не бе кой знае колко истина, нямаше нужда семействата на тези мъже да страдат заради техните постъпки и лоши избори. Не бяха виновни те за абсолютно нищо. Имаха правото да живеят в мир и донякъде да се успокояват, че бащите им или съпрузите им не са искали да се издънят по този начин, дори и да не бе истината.
- Как се е случило всичко това? - попита се един от полицаите, загледам в труповете. - Какво по - точно е станало?
- Отвлякоха ме от площада и измъчваха в продължение няколко минути, след което се появи и Харпър, който ме спаси. Другото не си спомням.
Всички продължаваха да гледат русокосата в продължение на минута, най - вероятно опитвайки се да подредят случилото се в съзнанията им от наученото преди малко. След близо минути вторачени погледи към Каталина всеки отново се върна към работата си, а Кат обърна поглед към Харпър.
- Как си? - попита тя загрижено. - Да чувстваш нещо странно, нещо не на мястото си, нещо, което да те тревожи? - добави след малко тя.
До сега никога не бе съживявала никой с помощта на мрака в себе си. Не знаеше дали връщането му към живота с тези сили можеше да доведе до някакви странични ефекти, които да му навредят.