Зеления склон

Разхождах се из парка. Карина вече се беше прибрала вкъщи,а аз все още се чудех какво да правя. Толкова много неща ми се бяха случили за толкова малко време. Иска ми се да бях направил друго миналата вечер. Може би сватбата беше нещо прекалено. Не исках да се женя толкова млад...е,може би не бях толкова млад,но не исках да се женя просто ей така. Все едно родителите ми да ме принудят да се оженя за момиче,което не познавам.
Седнах на полянката и се загледах с интерес към хората около мен. Толкова много хора,толкова много истории,ако можех да чета мисли,определено щях да бъда отвратен. Огледах се наоколо. Искаше ми се да намеря човек,с който да поговоря,с който да споделя,просто за да ми олекне.
Изведнъж видях момиче,което ми се стори прерфектната възможност за това,приближих се към нея и се усмихнах.
- Свободно ли е при теб? - попитах я,усмихвайки се.

- Аз съм Сам!- представих се аз и я огледах,определено си беше доста голяма красавица,което ме накара да се усмихна,а в главата ми започнаха да плуват разни мръсни мисли,разтърсих главата си,опитвайки се да ги прогоня,а след това се усмихнах на момичето.
- Приятно ми е да се запознаем! - казах аз,а след това хванах ръката `и и я допрях до устните си.
Да,може и да съм кретен,но поне знаех как да бъда такъв. Погледнах към нея,колкото да се уверя,че няма нищо против,а след това се загледах в далечината.

- Не,но познавам града. - отвърнах `и аз,усмихвайки се.
Загледах се в далечината,въздъхнах, а след това отново се обърнах към момичето.
- Случвало ли ти се е да чувстваш,че не принадлежиш на този свят и това,което ти е отредено да ти се струва тъпо и да искаш да избягаш? - попитах я най - внезапно усещайки,че може би ще ме сметне за луд.
Легнах на тревата и се загледах в небето. Облаците приемаха най - различни форми,засмях се тихо.

Тогава нещо ми просветна. Тя беше права. Не биваше да живея по този начин,все пак аз не бях затворник. Погледнах наоколо,а след това се приближих към нея и я целунах. Толкова много исках да го направя. Отдръпнах се и я погледнах в очите,а след момент се усмихнах и седнах на мястото си.
- Ето така аз живея свободно. - казах аз и прокарах ръка през устните си,а после отново погледнах към нея. Да не би да бях направил нещо грешно. - Извинявай,не казвай на гаджето си,аз ще се направя,че не се е случвало. - побързах да я успокоя аз.

Погледнах към нея. Точно в момента не исках да ходя в бар,а и не знаех какво ства с Карина. Може би вече започвах да свиквам с нея.
- Извинявай,че толкова рязко тръгвам,но имам работа. - опитах да се извиня аз и се изправих. - Беше ми приятно да се запознаем и се надявам някой път отново да се видим.
След последните думи аз тръгнах без да се обръщам и силно се надявах тя да не ме мрази. никога нямаше да забравя, че трябва да се видим отново. Една част от мен ужасно много искаше да я опознае и скоро щях да го направя.