Тайната уличка

Имаше някои неща, които никога нямаше да мога да си обясня. Неща свързани със самата мен, детайли на характера ми, които дори самата аз не разбирах. Едно от тях бе защо никога не можех да се застоя в двореца си за повече от няколко часа. Рейнтаун бе толкова привлекателен град. Кралица на Мерлит съм вече повече от два века, да не говорим за натрупаните ми годинки преди да ме коронясат, но винаги когато реших да се разходя из Рейнтаун откривах нещо ново, нещо красиво и обаятелно, нещо достатъчно, за да направи деня ми по-добър и светъл. Е, това не беше един от тези дни.
Реших, че днешната ми дестинация ще бъде така наречената "Тайна уличка", чието прозвище не съвпадаше изобщо с мястото. Бяха я нарекли тайна, защото пътя към нея бе открит съвсем скоро, а до тогава никой не е знаел за съществуването и. Самата аз имах няколко свои тайни местенца, които обичах да посещавам, когато изпадна в онези свои дълбоки, кралски размишления, чиято ми главица често просто искаше да прогони и забрави. Като малка тайна от околните пазех почит вманиачения си перфекционизъм. Знаех, как обществото приемаше хора с подобна черта в характера си. Често те бяха диагностицирани с някакъв вид умствено разстройство и биваха третирани като психически лабилни хора. А последното нещо, от което расата ми се нуждаеше бе ме нарочат за психично болна. Понякога разсъжденията ми идваха в повече.
Реших да се установя на единствената, самотна пейка на тази алея. Кръстосах крака и реших просто да се наслаждавам на уникалната гледка, разкрила се пред мен. Беше уникално, толкова красиво, толкова различно от спомените ми за човешкия свят. Човеците също имаха възможността да се наслаждават на красотата, която Земята им предлагаше, но вместо това те предпочитаха да унищожат предоставената им красота, застроявайки я със сгради, стигащи до небето, атомни централи и всякакви други замърсители на въздуха. Знам, звучах като природозащитник, но аз обичах природата и виждайки как глупавите човешки същества я съсипват наистина бе неприятна за мен гледка.
Извадих от чантата си големия си фотоапарат, който рядко използвах, поради факта, че във фотографията ме биваше колко го биваше един слон. Но с днешните развити технологии, нямаше много голямо значение как снимам, трябваше само да натисна копчето, а фотоапарата донагласяваше всичко останало. Точно когато се канех да снимам забелязах едно момиче, което гледаше към пейката с разочарование. Очевидно плановете и за тази пейка не включваха мен, стояща на нея. Тя се обърна и пое в обратна посока, но не можех да и позволя да си тръгне с провалени планове.
-Хей ти! - извиках след нея и след кратко колебание тя се обърна поглеждайки ме. Посочи себе си със показалец очевидно чудеща се дали става въпрос за нея. - Да, ти. - повърдих. - Защо не се върнеш и не седнеш, видях че се бе засилила насам. Пейката е достатъчно голяма да побере и двете ни.
Чакай малко, аз познавах това момиче. Спомням си, че един път бях решила да отида в Елза беше нещо свързано с едно от онези заклинания, за чието осъществяване ми бе нужна саянска помощ и някой ми бе препоръчал именно нейната. Срещнахме се, но така и не осъществихме опита, поради моето изключително двоумене. Но не казах нищо щях да видя дали тя щеше да си спомни преди да я бях уплашила съвсем.