Градината на "Вечното Лято"

Цената на успеха.
Градината на "Вечното Лято" това бе мястото,където можеш да избягаш от студа и зимните виелици.Кралицата на Сияните още от дете имаше учител по заклинания,който я учеше на тънкостите на занаята.Не обичаше да парадира със своята сила нито да я използва,но имаше един малък момент от нейния живот,в който искаше да се докаже,че е могъща и силна.Не обичаше да събужда страх в другите,но определено и харесваше ,когато отново се заеме с някоя магия.Именно като тази.Бе омагьосала градината ,така че да не види зимен ден,а винаги да е топло и приятно.Всяка сутрин със сутрешния вестник и чаша топло ароматно кафе можехме да я намерим там,заедно със секретаря и съветника й ,както и още двама -трима приближени.Както обикновено обсъждаха политическите проблеми на нацията и начин за подобряване на положението в окръга."Бляк.Ужас.Всяка сутрин."
-Сузан,скъпа ,имаш ли нещо ново за мен?-Рейчъл протегна ръката си към Сузана,тя бе творческия експерт на Нейно Величество Кралицата.
-Ваше Величество,намерих един млад художник,който е доста добър в ръцете,даже мога да покажа някоя картина.Снимах я на телефона си.-каза Сузан и подаде телефона на Кралицата.
Рейчъл се намуси.Спомняше си отново прекрасно време,когато нямаше телефони ,компютри или интернет.Понякога тайно си мечтаеше да е левенд ,за да може да пътува във времето ,за да се наслаждава на онези сладки мигове от предишните си животи.Да,можеше да направи заклинание или да помоли някой,но нямаше смисъл-предпочиташе да ги изживява отново и отново само в главата си.
Настъпи тишина,докато Кралицата гледаше картината.Лека усмивка се показа на лицето й.
Направи познатия знак на Сузана.Сузана напусна градината.
-Кралице,не мисля ,че е уместно да го викате в нашия окръг.-обади се стария Едуард.
-Едуард,знаеш колко ценя съветите ти и знанията ,на които ме научи през всичките тези години,но не забравяй,че АЗ СЪМ КРАЛИЦАТА.Мисля,че ми е позволено да каня ,който си поискам.-покачи тона си.
-Да,Ваше Величество.Простете ми.-с поклон се изнесе и влезна в замъка.
Тя се загледа в играта на птичките,чакайки.

Вероятно денят за мен щеше да стартира по обичайния и традиционен за мен начин,но разнообразието побърза да нахлуе в ежедневието ми,още от сутринта.Буквално да нахлуе...
Силните трясъци по вратата ме откъснаха от страната на сънищата и аз на момента отворих широко очи: който и да беше,не ми позволи да си поблуждая с полуотворени клепачи,преди да стана от леглото,защото успя да ме стресне.Освен цялата дандания,в комплект с нея,долитаха и развълнувани гласове,чиито притежатели както изглежда,бях успял да изнервя със свояето лентяйство.На свой ред изръмжах подразнен и без да обръщам внимание на факта,в какъв вид ще посрещна посетителите си,се запътих да отворя.Ставайки свидетел на трясъците,имаше голяма вероятност вече да съм останал без входна врата.
Не успях да сдържа прозявката си,вече открехнал широко и прикован от няколко чифта погледи-единият беше съседския,а другите...определено успяха да ме смутят.Принадлежаха на двама брадати мъже в униформи,върху чиито гърди лесно можех да разпозная една от кралските емблеми,а другия бе на средна на ръст жена,облечена също тъй строго официално.Аз отстъпих назад,когато тя пристъпи към мен.Гардовете реагираха светкавично,сметнали че съм решил да бягам.
-Господине,моля,наредете на вашата позната,която ни помогна да се свържем с вас,за което й благодарим,че вече нямаме нужда от услугите й.-гласа й звучеше толкова високомерен,че ясно долових колко неприятно й е в момента,да се намира тук,сред нас.Премигнах още няколко пъти на парцали и губейки още от времето,мълчейки,благоволих да отпратя Анджела.
-Всичко е наред,Ан.Ще се видим по-късно.
Когато останах само с кралската гвардия и саянския съветник,учтиво(както подобаваше,не че изпитвах самото уважение)помолих да ми се обясни,какво става.Като,че ли онези мислеха,че няма нужда от подобна загуба на време,като обяснения,и тиквайки под носа ми някаква заповед,ме помъкнаха със себе си.Разбира се,не пропуснаха да ме смъмрят и ми отпуснаха минута да облека първото,което ми попадне.
Без съмнение водеха ме към двореца,този на саянската кралица и колкото да го отричах пред себе си,от обстоятелствата тръпки ме побиваха.Минах през половината нокрийски окръг,а после и през този на саяните,като затворник: спечелих си любопитните погледи и шушукания,които също като мен,се оптиваха да си обяснят,какво е провинението ми.
Не можах да се успокоя и докато прекосявах огромни по размери и разкош помещения и зали,измъчвайки се и ровейки се из спомените си.С какво бях разгневил тяхната раса,че заслужавах такова отношение?Не спирах да умувам над десетки въпроси,защото да разбера истината,те първа предстоеше.

Рейчъл стана от стола и се разходи из голямата градина.Широка и заобиколена от красиви овощни дървета и цветя,които плуваха в прясна зеленина.Те подействаха добре на Кралицата.Отвориха съзнанието и.Тя вдиша и издиша,след което се спря отново пред мъничката маса ,за да отпие от кафете,което почти загуби топлината си.
Усети,че госта ,който така нетърпеливо чакаше вече беше тук.С бавни и притеснени крачки стъпваше към нея.Момчето бе хубаво,стройно и явно имаше огромен талант.По лицето му можеше да се опише уплаха и смущение.Смущението,което изпитваше бе от незнанието,от това,което го очакваше.Тя се усмихна.Днес явно беше деня на усмивките за Нейно Величество.
-Оставете ни.-каза на кралската охрана.
-Ваше Вели..
-Казах ,оставете ни.Днес имам чувството ,че никой не ме слуша.По-бързо.-усещаше се грубостта на гласа й .
Кралската охрана сведе глава и хвърляйки злобен поглед на новия гостенин в замъка ,излезе.
-Можете да седнете,ако искате.-посочи стола до нея.
-Видях картината ВИ.Много ми хареса.Бих искала да ме нарисувате и мен.Какво ще кажете?-засмя се иронично.
Гледайки всяка реакция и изучавайки младежа тя остана очарована от това,как се отпусна в кожата си изгубвайки началното притеснението от това,че може да остане без глава излизайки от замъка.Въздъхна тежко.

Чувството,че все едно стоя на тръни,се усили,когато останах насаме с Нейно Величество.Налегнаха ме нови терзания и се заех с поредното,да разгадая,какво се опитва да ми каже усмивката й.Знаех,че не би трябвало да имам доверие на това нежно и имащо си повече от всичко,лице,за това сметнах,въпреки страха,да не отстъпвам,където й да бях сгрешил.
Може би кривнах от първоначалните си намрения да съм непоклатим,но какво и ако Нейно Благородие ме беше видяла как облегчено си отдъхвам:стойката ми се отпусна и в следващия момент не се чувствах толкова напрегнат,сякаш ще се пръсна,само след секунда.Оставих мислите,че съм се тревожил толкова напразно,вероятно и от тези,прекарани в неведение минути,щеше да има полза,и взех да планирам как да подходя в ситуация като тази.Отправяха ми примамливо предложение и само с няколко думи,саянската кралица,уцели точно в целта.Определено знаеше как да действа с персони от моя тип,а не беше просто начетена и обучена с теория,която дори и на сън да я подбутнеш,ще изрецитира,за каквато я смятах до днешната ни среща.Личеше си,че малко или много,сърцато ръководи редиците си.
-Ясно разбирам,какво изисквате от мен,Ваше Височество.Само ако не е проблем,искам да узная,коя от моите картини е успяла да ви допадне,не за друго,а защото това ще улесни задачата,която ми поставяте.
Стиснах устни и вдигнах рамене неволно,давайки знак,че бих предпочел да спестя онези предразсъдъци,които имаше художника по време на работа и каквито най-вероятно биха отегчили многоуважавана жена като нея.

Картината,която се яви пред нея не бе неговата в този момент.Картината на живота,който бе изживяла за цели 2000 години.Дали някой предполагаше всъщност на колко е?Радваше се,че не й личаха,но каква бе цената на това.Никой не знае.Е,освен самата нея.
Виждайки младото му лице и красотата,която притежаваше.Тя стана и се приближи към него ,галейки нежното му лице и прошепвайки в ухото.
-В живота има само една възможност.Ще я изпуснеш ли с глупавите си въпроси или ще я хванеш с двете си ръце и стискаш здраво?-с мек и тих глас каза.
Погледна право в очите му,за да разбере отговора му,макар и вече да го знаеше.Лицето му бе грубо на допир,но красиво на външен вид.На места грубо както вече казахме,но на места се усещаше нежността ,която лъха от него.
-Не научих името ви,но това няма значение.Искам да се нанесете в замъка ми.Това не е покана ,а заповед.-засмя се.
Никога не обичаше да прилага силата си и много хора щяха да свидетелстват за това ,но скучното й ежедневие я беше променило.Искаше да си поиграе малко с някой.Тези игри,игри на лъжи.
Много хора я наричаха с имена,които не и подхождаха,защото просто не я познаваха.Никога за всички тези 2000 години не бе казала нито една лъжа.Не вярвате ли?Хубаво,това е вашия избор.
Прикриваше приятели и даваше всичко от себе си за тях, а винаги изглеждаше лоша в очите на другите.
Стана и излезе.

Притаил дъх,не откъснах поглед от нейното лице,докато тя изучи с пръст,моето.Нямах нито времето,нито по-добръ вариант за по-сдържана реакция от тази просто да си седя,сякаш тези внезапни милувки,са ми по вкуса.Като от слана попарен лист маруля,установих,че губя всякакво самообладание около тази жена.Д..ддори не можех да приема да я водя като такава,защото чертите й си бяха все още меки и сладки,на границата да се превърнат в напълно женствени такива,което по някакъв непознат начин ми харесваше.Ах,ах.
Още по-страшна бе присъдата,която Нейно Великолепие ми произнесе.Искаше от мен невъзможни неща,такива,каквито сам на себе си не бих позволил.Беше се разгневила от най-малкото,от невежостта ми и подпитването,което не бях успял да потуля.По-добре да се осведомя в самото начало,от колкото да завърша и последния детайл,а резултат да не се хареса,нали?!Саянската главокомандваща явно не разсъждаваше по този начин и можеше да поиска всичко и да ме разиграва до безкрайност.Все пак тя разполагаше с безизмерима власт.
Когато излезе от обсега на личното ми пространство,вече можех да разсъждавам на по-трезва глава.Сякаш до този момент,мозъкът ми беше стиснат около обръч и това забавяше мисловните процеси.Наистина,само до преди секунди,не можех да се позная: как така бях успял да си държа устата затворена?Обикновенно самото желание да кажа каквото мисля,би трябвало да ме довърши.Незнаех дали бях останал сам,но още не бе изминала минута и вече оплаквах злощастната си съдба.