Лебедовото езеро.

Лебедът е символ на прераждането, чистотата, целомъдрието, щедростта, мъдростта, пророческите способности, поезията и смелостта.Съществува и вярване, че душите на създанията след физическата им смърт, странстват в небето под формата на лебеди.Местните вярват,че първите създания са били родени от лебеди.Заради това място е много свещено.Смята се още,че през зимата лебедите се превръщат в сняг, а през пролетта се съживяват от него.

Беше ли подходящо времето за подобна разходка край "Лебедовото езеро"?Повечето хора ще предпочетат да седят по домовете си,но нека да забравяме ,че в този свят няма хора,затворени в своето измерение;на едно по-сигурно място според тях.А за кралицата на Саяните не беше невъзможно да завърти малкия си пръст и да стане топло,но днес тя беше решила да не използва такива крайности.Малко почивка щеше да и се отрази добре.Точно това и направи.
Като Кралица винаги трябваше да гледа с какво излиза навън,но днес излезе спортно и въобще не и пукаше от мнението на Едуарт или на някой друг.Рейчъл имаше право да избира дрехите,които ще носи,а не някакъв прокиснал дядка,който не разбира от мода.
Забърза крачката си ,за да не разберат ,че е изчезнала.Сложи качулката на главата и тръгна по главната алея.Дъжда,който наваляваше от време на време ,спря.Тя се усмихна.
Седна на една пейка свита и замислена.

Поредната скучна вечер. Както се очакваше, не бях у дома, а вървях из пустите улици на града. Нямах особено желание да се прибирам, знаейки че там ме очаква единствено тишината. Днес определено не бях в настроение и това си личеше по намръщеното ми лице. Другото нещо, различно у мен бе начина на обличане. Не бях с някой костюм както се предполагаше. Дрехите ми бяха съвсем небрежни, като на някой тийнейджър - широк черен анцунг, тениска и черно яке.
Времето също не ми съдействаше по никакъв начин. Дъждът румолеше, като на моменти намаляше, пак се усилваше и така постонно, докато не спря. Прокарах ръка през косата си, зализвайки я назад, а ръката ми стана цялата мокра. Сбръчих недоволно вежди и тръснах ръката си. Продължих да вървя, като накрая се озовах до прочутото лебедово езеро. Запитах се какво правя точно тук. Мястото бе подходящо за някои влюбени, изгубили ума си един по друг, а не за авантюрист като мен. Правейки поредната крачка, стъпих в някаква локва и намокрих крака си чак до кокалчето.
- По дяволите!
Изгугах под носа си аз, стискайки ръцете си в юмрук. Чудех се къде се бе запилял късметът ми днес, че всичко вървеше с главата надолу. Докато поклащах гневно глава, пред погледа ми се озова някакво момиче, седнало върху една пейка. Свиваше се и очевидно бе замислена. Реших да се приближа, надявайки се, че няма да се озова в поредната скапана ситуация.
- Може ли?
Попитах аз, усмихвайки се чаровно и широко, като белите ми зъби бяха излезли наяве. Посочих мястото до нея и зачаках отговора й. По принип бях от хората, на които не им пука особено, но сега реших да използвам скритата си любезност, а не арогантното си поведение.

"why you don't love me" това бяха думичките,които се бяха залепили в паметта на Кралицата.Песента в слушалките й кънтеше на макс ,а тя си припяваше съвсем леко,за да не уплаши минувачите.
Някакъв образ застана пред нея,но тя не реагира моментално.Обърна главата си на другата страна.При мисълта,че Ед беше изпратил някой да я върне в двореца и ставаше лошо.Видя,че мъжа не помръдваше и тя свали бързо слушалките готова да го наругае и изпрати обратно.
Вдигна погледа си ,но думите й заседнаха на гърлото."Мм...красавец". Сложи онази дяволита усмивка,която само тя притежаваше.
-Да,може.-каза тя и сви рамене.-Пейката не е моя и не пише случайно името ми,така че нямаше нужда да питате.-каза тя и захапа слушалката си.-Но се радвам,че има поне още няколко възпитани мъже останали в този свят.
Сложи отново слушалките си ,но този път погледа остана върху мъжа,който по този странен начин я привлече към себе си.
Беше се променила толкова много вече не мислеше за Хоакин.Хоакин беше първия и последния на Рейчъл.Тя имаше малко момиченце от него и беше дарила сърцето си на този човек,но той го захвърли.Тя се беше отказала от любовта,но пък имаше нужда да задоволи потребностите си.

Продължавах да гледам момичето, което отначало не ми обърна никакво внимание, което ме смути. Все пак това бях аз. А аз да седя пред момиче и да не привлека вниманието й бе напълно невъзможно. Усмихнах й се закачливо в отговор, а тя свали слушалките, които бяха в ушите й. След думите й седнах на дървената пейка и се засмях.
- От къде знаеш, че просто не се преструвам пред теб?
Попитах аз и повдигнах вежди, а наглата ми усмивка не закъсня. Да, определено не съжалявах, че тази вечер не бях у дома. Навън бе далеч по-забавно и интригуващо.
- Е, как е името ти, госпожице?
Попитах аз, като се приближих до нея и махнах слушалката от ухото й. Бях толкова близо до нея, че сигурно усещаше топлия ми дъх, който галеше нежната й кожа. Ръцете ми се повдигнаха нагоре, като едната отмести косата й в лявата й страна и откри шията й. Пръстите на ръката ми съвсем леко се допряха до кожата й, усещайки нейната мекота. Другата ми ръка просто седеше спокойно на рамото й, а аз я гледах с онзи омайващ поглед. Бях сигурен, че си просех шамара, но нищо не пречеше да опитам. Парфюма й бе сладникав и доста примамлив.

» Планинското езеро