Улицата до парка.

С една дума ще я опиша-красота.

Цял ден валеше,времето бе толкова мрачно и подтискащо.От небето се сипеше порой.Времето ме караше да размишлявам за това какво съм постигнала в живота си.Имам хубава къща,кола,работа,която харесвам,страхотен домашен любимец и приятели.Е,вярно колата ми беше стара и се нуждаех от нова,но ставаше за сега.Отидох до хладилника ,за да видя какво има за хапване,но той беше празен.Бях забравила да напазарувам.Взех ключовете от колата и излязох.Това може би беше лоша идея на това време.Тръгнах към вратата и кучето ми ме последва ,но този път трябвашеда го оставя.Излязох и заключих.За краткото време в което трябваше да измина пътя от вратата до колата цялата се намокрих.Качих се в колата и тръгнах към магазина,който не беше близо.Спрях на паркинга и се запътих да вляза вътре,когато се върнах колата не искаше да запали.Не е за вярване точно сега ли трябвашеда спре да работи.Знаех,че ми трябва нова ,но не очаквах точно на този порой да спре.Наложи се да се прибирам пеша.Така се озовах тук,мокра и сама.

Бях в парка и се разхождах, докато все още беше хубаво времето. Но дъждът ме свари неподготвена, нямаш чадър, нито имаше къде да се скрия. Знаех, че не трябва да се стои под дървета, когато има гръмотевици и светкавици. Засега още нямаше, но аз все пак така и не отидох под някое дърво. По възможно най-бързия начин гледах да се измъкна от парка и да открия магазинче или някое сухо място. Скоро вече това не беше от значение, защото бях вир вода, от главата до петите. Забавих крачките си и започнах да вървя спокойно. Наоколо нямаше никой, освен едно момиче. Явно и нея я беше хванал дъжда. Приближих се към нея, понеже пътят ми беше натам и се усмихнах, когато бях достатъчно близо до брюнетката.
-И вас ли дъжда ви изненада? - попитах я, докато стоях спокойно, а водните капки упорито продължаваха да ме обливат цялата отгоре до долу. Предвид обстоятелствата, най-вероятно утре щях да съм болна и да се тъпча с всевъзможни лекарства. На мен малко ми трябваше, за да настина, а дъжд като този беше повече от достатъчен за целта.

Докато вървях едно русокосо момиче ме попита:
-И вас ли дъжда ви изненада?-Тя беше млада и красива.Очевидно не бях единствената прецакала се на този дъжд.
-Изненада не е точната дума.Закъсах с колата и се наложи да се прибирам пеша.-Засмях се аз и се усмихнах.И тя беше цялата мокра като мен.Времето ми скапа настроението,а и бях гладна.Иска ми се просто да се прибера в уютната ми и суха къща ,където да мога да си почина.Иска ми се да не вали,иска ми се да си бях купила нова кола още,когато тази запуши за първи път.Какво си мислех като излязох.Е,поне не бях сама.
-Името ми е Джена.Приятно ми е!Как попаднахте тук на това време?-Казах аз поглеждайки нагоре.Поне нямаше да ми е скучно докато се прибирам.

-Просто се разхождах.. безцелно - казах.
-Наскоро дойдох в града и реших да го опозная, но явно не съм избрала най-подходящият момент за това - казах и поледнах към небето. Защо не можех да получа видение как по небето пропълзяват тъмни облаци, или пък как съм вир вода. Но не, трябваше дъжда да е изненада. Както и да е, не беше чак толкова зле, като изключим факта, че мократа ми коса прилетваше по кожата на лицето ми, затова често отмятах някое друго самотно кичурче коса назад.
-Аз съм Адриана - представих се и аз на свой ред, макр и с леко закъснение, след като жената ми се представи.
-И на мен ми е приятно - добавих след това.
Значи беше закъсала с колата. Кофти си беше. Ако разбирах от коли с удоволствие щях да си предложа помощта, но да ровичкам из кабелчетата на някоя кола не беше нищо повече от една бърза стъпка към по-бързото й унищожаване, до което никой не искаше да се стига.

Скоро дъждът намаля и небето се изясни.Най-накрая нещо ме зарадва.Имам чувството ,че ни беше ударило цунами,но преовеличавах.Усмихнах се и се обърнах към нея с думите:
-Най-накрая спря!Мисля,че трябва да минем през аптеката.-Първо това беше замислено като шега ,но не е толкова лоша идея.Това е най-умното нещо за което се сетих днес.Жалко,че колата ми се развали,но ми служи добре.В последно време доста често стоеше в сервиза.И наистана това е страхотно оправдание да си купя нова кола,която е по-хубава,по-бърза и по-здрава от тази ,която още седи на паркинга на магазина.Е,все пак още съм гладна,но когато видях торбата с покупките се отказах.Целите бяха мокри като мен.
-Искаш ле да обядваме?-Изведнъж това излезе от устата ми.Познавям я отскоро ,но коремът ми говореше и ми казваше ,че трябва да хапна нещо.

Току що пристигнах в града, дрехите ми миришеха на цигари, пот се стичаше по лицето ми и косата ми бе заела отчайващ вид. Пътувах в трета класа, притисната на тясната седалка между възрастен господин, който се оплакваше за състоянието на капилярите си и възпълничък бизнесмен, който не пропускаше да отбележи цената на сребристият си часовник, чиято повърхност проблясваше всеки път, щом го излагаше на светлината. Уморих се да кимам с глава, едва сдържайки се да не избягам с писъци или да запуша носа си с пръсти. Вонята идваше от задната седалка, но явно на никой освен на мен не му правеше впечатление.
Пътуването бе истински провал, и може би точно заради това не изпитах вълнението и трепета, че стъпвам на друга земя, в друг континент, няма къде да отида, нямам храна и подслон. Въоражена бях с две бутилки минерална вода, пакет обезмаслени бисквити, един сандвич и малък куфар с дрехи и тоалетни принадлежности.
Взех куфара в ръка, опитах се да не обръщам внимание на стържещият звук, който издаваше всеки път щом докоснеше земята, или на учудените погледи на минувачите, които изпиваха само с поглед разпокъсаните ми дънки и тениска.
Спрях да почина на една пейка. Извадих картата от джоба си и нервно я заразгъвах, опитах се да проследя пътя си, но единственият извод, до който стигнах е, че по-добре бих издоила някоя крава, отколкото да разбера къде за бога се намирам. Премрежих очи, залязващото слънце хвърляше парещите си лъчи върху мен и ми напомняше, че нямаше къда да спя, а ноща идваше неизбежна и пълна с опасности.
Станах отново, изтръсках джинсите си от полепналите мръсотии, взех куфара в ръка и с малки крачки вървях по улицата. Видях стар господин, с малки очила и бастун. Приближих се бавно, но когато усети, че се каня да направя нещо, в моя случай да проговоря, забърза крачка и просто се отказах да го гоня.
Състоянието ми не се бе подобрило след два часа лутане, куфарът само още повече бе натежал в ръцете ми, беше станало тъмно, спеше ми се и се влачех като чувал.
Стъпих на платното и с бавни крачки пресичах улицата, когато звук от клаксон и ругатня ме извади от унеса, но бе късно. Някаква кола профуча покрай мен и спря на милиметър от крака ми.
Стоях неподвижно, устата ми бе полуотворена, ръката му продължаваше да стиска силно куфара.

Утре ще седна, че сега съм страшно уморена

Гост

- Маце, да те закарам ли? - обикновено Арин не беше мил с непознати.... Всъщност, той не познаваше речниковото значение на това прилагателно, затова не очаквайте много подобни изяви от негова страна.
Казваха, че е луд като шапкар и имаха право, защото настроенията му се меняха в течение на броени секунди - в един миг може да лишава някого от крайник, а в другия - съвсем спокойно да играе шах под трелите на цигулка.
Фактът, че колата му бе "паркирала" насред платното за движение бе някакъв малковажен проблем, който нямаше право да тормози изтънчените му сетива. В крайна сметка, тези племенца тук кога бяха преминали от първобитно-общинния строй в новото време, че и коли да започнат да карат. Самият той гледаше на десетте раси като едно сборище варвари, достойни единствено за презрение. Все още не можеше да намери причината, поради която искаше да се сражава с онези десет мижитурки за власт над тях... Оу, да, това беше въпрос на накърнена чест, който изискваше определен вид отмъщение. През онази работа му беше дали след битката ще спечели власт на десет раси или плюшено розово пони.
Без никакви странични емоции, като притеснение от набиращите сила клаксони на колите зад него или пък пъклените крясъци на един дебел, очилат миризливко, каращ раздрънкан Опел, Арин слезе от возилото си и безмълвно взе куфара на жената, чието лице все още изобразяваше гримаса на неподправена изненада.
- Качвай се, малката. Аз имам още малко работа. - Тюсо хвърли куфара в багажника и се насочи към близкия автомобил, в който, ако се сещате, стоеше досадния, врещящ господин.
- Търпението не е порок. - рече Арин и с едно движение и без много умисъл, разби предното стълкло на Опела с главата на шофьора.
С песен на уста, Черният рицар се върна в своята собствена кола, където го чакаше русокоската и потели.

Малката!!!Стъписах се и не знаех какво да кажа, всъщност не бях имала пряк контакт, с което и да е живо същество от два месеца. Стоях насред платното и не продумвах, но думите на непознатият, както и неочакваната му покана ме сепнаха. Преди може би щях да си тръгна и въобще да не обърна внимание, но сега...куфарът тежеше, ръката ми вече бе схваната и едва стисках дръжката на товара си, клепачите ми натежаваха и само мисълта за топло и уютно легло ме приспиваше.
Бавно, с леки, лениви крачки отворих вратата на колата и влязох вътре. Първото, което забелязах, бе че бе извънредно топло, носеше се уханието на мъжки парфюм, върху предната седалка бяха захвърлени някакви дрехи. Отпуснах се на седалката и глвата ми се килна настрани. Бях в колата на непознат, който щеше да ме сгази и който...
Загледах се в огледалото на колата, което би трябвало да служи за по-лесно ориентиране на шофьорите, но точно сега се чувствах като шпионин. Нещо става отзад. Чу се тъп удар, последван от звук на счупено стъкло и ругатня. Нямах време да мисля каква беше цялата тази история, защото непознатият влетя в колата и скоро се понесохме по шосето.
Залепих лице за стъклото и поглъщах жадно с очи гледката наоколо, която се размазваше пред погледа ми, дърветета, бързо заменени от малки къщурки, а те-от големи богаташки имения и квартали.
Сетих се нещо и бързо бръкнах в джоба на якето си. Обходих с пръсти целият джоб, но нищо. Нямаше я. Нямаше я хартийка на която с четливи букви бе написан окръга и адреса ми. Паникьосах се, започнах да ровя из чантата, после куфара, прерових дори джобовете на дънките си, но нищо.
Облегнах се отново на седалката и с мъка се опитах да си припомня надписа. "Ск.."Започваше със ск. Скул, Скел, Скалт...безброй имена, от шантави до по-шантави и абсурдни изкачаха в съзнанието ми.
Колата спря и това ме извади от странно състояние, в което бях попаднала. Усетих, че не съм продумала през цялото пътуване. Не обичах да говоря много. Все пак усетих, че ще ми се наложи да вложа повечко учтивост, за да спя в собственият си апартамен тази нощ. Или каквото бе останало от ноща.
-Къде сме?-зададох въпросът си направо и поледнах мъжът, който се бе извърнал назад към мен.

Гост

Автомобилът паркира пред стара, висока сграда, която въпреки затаяващата дъха викторианска осанка, приличаше на обиталище на наркомани и бездомници. От високите прозорци се процеждаше мъртвешки бледа светлина, а мазилката отдавна бе изгубила оригиналния си цвят. Къщата притежаваше малка градина, оградена с редове черно, ковано желязо, бе обрасла с високи, бодливи треви, побелели от скрежта. А в средата й се издигаха като пазачи три високи орехови дървета, прегърнати от дъхаво зелен мъх. Няколко все още будни врани зовяха една-друга, мързеливо, раздирайки нощната тъма с крясък.
Мястото бе от онези, които можеха да победят храбростта и безстрашието и на най-закоравелия войн, но притежаваше мистична красота, която ничие око не можеше да подцени.
- Това, мадам, е моят замък. Не изглежда блестящо, но както ни учи всяка детска приказка, не трябва да съдим по външния вид на нещо, преди да го опознаем вътрешно. - рече Арин с усмивка и слезе от колата. Очакваше момичето, по презумпция, да го последва, макар, че по лицето й се четеше съмнително озадачение.
- Скъпа, ако исках да те убия, вече нямаше да си между живите. Не се плаши, с мен си в безопасност. - Тюсо побърза да свали куфара на русокоската от багажника и го подаде на един от новопоявилите се петима мъже, които като стадо наобиколиха Арин. Архикраля прошушна нещо на най-високият от тях и те се оттеглиха някъде в тъмнината.
Момичето все още стоеше в колата, свита като премръзнало врабче в лекото си, тънко яке, а бесният ритъм на сърцето й можеше да бъде чут до Марс и обратно. Явно девойката страдаше от паническа атака.

Колата спря пред доста внушителна сграда. Внушителна, да, но и в много горляма степен плашеща. Бледата светлина, която луната хвърляше се отразяваше в прозорците и обстановката ми напомняше времето, когато аз самата живеех в подобен замък и хиляди слуги търчаха след мен и гувернантката ми.
Всичко ме озадачаваше, още не знаех какво искам, къде отивам, защо се качих в колата и какво ще правя. Студът се прокрадваше през якето ми, щипеше бузите ми, ръцете ми трепереха, а устните ми бавно започваха да посиняват. Загърнах се по-плътно и стоях вцепенна пред разсошната врата, която бе леко открехната и се прокрадваше сноп светлина. Направих първата крачка предпазливо, после забързах хода си и бавно натиснах дръжката. Поместих вратата и влязох вътре.
Единствената дума, която можеше да опише внезапно връхлетялото ме чувство бе-възхищение. Вътрешното обзавеждане нямаше нищо общо с външният облик на сградата. Всичко светеше, беше полирано и излъскано до чистота, старинен часовник висеше на стената и отброяваше часовете. В камината гореше огън и пукотът на цепениците, както и меката светлина създаваха чувство за уют и спокойствие.
Направих още няколко крачки, като внимавах да не съборя или повредя нещо. Дори ми стана неудобно, чувствах се като престъпник нахлул в банка. Не пасвах в цялата тази обстановка-аз, с разрошената си коса и прокъсани дрехи.
Множество слуги се движеха покрай мен и случайно се сблъсках с едно момиче. Червенина изби по страните ми и притеснено наведох глава, като измърморих едно извинение.
Тя само се засмя и продължи със заниманието си. Нечия ръка докосна рамото ми и инстинктивно се обърнах.

Времето беше прекрасно и толкова прохладно,всякъш беше лято.Излязох навън,като се разхождах из улиците.Дори си взех сладолед и започнах да ям по пътя.Разсеяността ми беше на сто процента и се шляех,като муха без глава.Изведнъж зад мен силен писък,разбира се това беше някакво дете,което мрънка за поредната играчка пред витрината.Но когато се обърнах отново,се натресох на едно момче и сладоледа се залепи за тениската му.
-О,много съжалявам.-Казах гузно.
-Ще платя химическото,просто се разсеях за секунда.-Казах,но изведнъж ме изби на смях и прикрих устните си с ръката с която държах лъжичката.

Погледнах размазаният по тениската ми сладолед и кимнах с глава:
-Не е зле...Ванилия?Шоколад?-подсмихнах се и я погледнах .Бях я виждал и преди.Не се сещах къде нито кога,но все пак ми беше позната:
-ТИ поне здрава ли си?Не си оцапана?-огледах се за магазин от където мога да си взема кърпички и да махна сладоледа по тениската ми.Все пак бях крал и не можех да ходя така по улиците.ПОгледнахкъм смеещото се момиче и наклоних глава с любопитство.

-Не.Добре съм.-Казах през смях.Започнах да ровя из чантата,която беше с дълга презрамка,преметната през тялото ми и потърсих мокрите кърпички.Когато ги намерих,извадих една и се опитах да почистя нацапаното от тениската,но не спирах да се подсмихвам.
-Наистина се извинявам.-След малко осъзнах,че съм го срещала,май беше преди доста време,въпреки това беше голям сладур и ...о да...един от кралете.
-Надявам се да няма наказание за крал нацапан неволно с ванилов сладолед от нокрийка.-Засмях се и стиснах устни.
-Между другото аз съм Аяна,за всеки случай да си кажа за да се знае поне кой да търсиш за обезглавяването.-Усмихнах се и подадох ръка.

Засмях се на момичето и кимнах с глава:
-Непременно ще си запиша!-улових ръцете й и я погледнах.
-Е Аяна защо реши точно по мен да метнеш ваниловата си бомба?-повдигнах вежди и се засмях.Взех кърпичката от ръцете й и направих един отчаян опит да почистя сладоледа..Не стана.Облякох си коженото яке и въздъхнах:
-Любимата ми тениска....Добре де просто тениска!-пак се засмях и погледнах блондинката:
-Мисля,че в момента си ми длъжница и като крал ти заповядвам да се разходиш с мен.-естествено не можех да и заповядам,но пък ми беше забавно.

-Ами,просто реших ти да си днешната ми жертва,обичам да заливам,бутам,удрям съвсем случаини хора.-Пошегувах се.
-Заповядваш?До колкото помня не си мой крал..поне не и пряк..предполагам.-Казах леко объркано и се засмях.
-Но,добре,ще се "подчиня" на заповедта.-Засмях се и тръгнахме по улиците.
-Ако искаш може да ти купя сладолед.-Пошегувах се,като се обърнах към него,докато ходехме.
-Мислех,че кралете трябва да спазват етикета на кралството,да сте примерни и със сигурност не сте облечени така,но да кажем,че съм нова и се образовах по тези въпроси.-Подсмихнах се и сложих ръцете си в джобовете на панталонките и само палците останаха отвън.

Засмях се и я погледнах:
-А би ли ми обяснила от кога живеем в 15ти век?Аз съм крал не извънземно.Не е нужно да нося костюми всеки един ден в живота си без повод.Обичам тениски дънки и кожени якета...А да и нека не забравяме маратонки или кубинки.Живеем в 21-ви век..А за сладоледа...-наведох се към нея и прошепнах в ухото й:
-Имам предостатъчно пари да си купя,а и не знаеш какъв обичам!-засмях се отново и пъхнах ръце в джобовете на якето си.

-О,така ли?-Подсмихнах се,като се обърнах към него и ходех малко назад,тогава видях една сергия за сладолед всякъш по поръчка.
Отидох до сергията и поръчах.
-Два ванилови сладоледа.-Поръчах на момичето с усмивка.
-Никой не те и пита кой е любимият ти вкус.-Казах уж сериозно,но се засмях,а заедно с мен и момичето,което ми подаде двата сладоледа.
-Е,кой си избираш?-Казах,като леко се надигнах на пръсти и се усмихнах,като притиснах устни.
-За крал изглеждаш доста...застарял...-Пошегувах се и се засмях,като облизах малко от ваниловия сладолед.

Намръщих се на шега и кимнах:
-Добре....Значи съм застарял....-почнах да клатя глава и да се правя на обиден.Засмях се след някоко секунди и започнах да ям сладоледа.
-Не е лош,но предпочитам карамеловият....Има по...Приятен вкус!-подсмихнах се и продължих да си ям сладоледа.В мислите ми изникна образът на Анастасия.Да нейният аромат беше като на ванилия....Наистина хубав аромат.

-Е,днес ще ядеш този.-Усмихнах се и казах натрапчиво.
-Какво ти се прави толкова късно вечер?Денят ми е станал наистина еднообразен и доста скучен.-Засмях се леко и отхапах от сладоледа,като усетих леденото дихание по зъбите ми.
-И къде е приятелката ти?Ако бях аз щях да те вържа за леглото.-Пошегувах се.
-А и като крал,трябва да стоиш на ниво пред народа си и подчинените.-Намигнах му и се усмихнах за пореден път.

Заковах се на място и я погледнах:
-Да не намекваш нещо за начинът ми на управление нокрийке?Защото в действителност не си от най-запознатите с тези въпроси.-млъкнах и я погледнах.В някой случай наистина можех да се жегна от думите на някой,но най-много се жегвах щом ставаше въпрос за начинът ми на управление.Бях пожертвал много в крайна сметка за да бъда достоен заместник на баща си.

Засмях се на думите му.
-Знаеш ли какво е шега?-Попитах,като се усмихнах.
-Не бъди толкова напрегнат.Не е полезна за здравето русокосия.-Намигнах му и отхапах поредната хапка от сладоледа.
-А и ти си сладък,вероятно се справяш в ролята на крал.
-Разкажи нещо повече за теб все пак,ако ще ме хвърляш в тъмницата...-Пошегувах се и го бутнах по рамото.

» Уличката в парка
» Парка с Фонтана
» Езерото край парка