Приемна

Осми Февруари.
Ако си мислите ,че това е поредния ден на скучните задължения и очевидните случки,за жалост грешите.Интересни моменти следваха да станат точно днес.Неразкритите тайни,които чакат да се покажат наяве и скрита любов,скритата омраза,а може би и малко щастие.Всичко беше възможно.
Студен,зимен ден.Рейчъл бе станала видя бялата покривка,с която беше обсипана цялата земя и се усмихна.Ароматното кафе и правеше компания както обикновено.Беше рано,прекалено рано,за нейната особа.Интересно.Простря тялото си на стол край камината,загледала се в играта на малките пламъчета.
Мислите й я накараха да се върне към някой стари и болезнени спомени от миналото,а именно точно събитията от преди три години,които едва ли така лесно можеха да се заличат от съзнанието й.Горката.
Както вече казахме всичко започна преди три година,а може би преди 100?Който както иска да го погледне!
Нашата Кралица загуби своето "цвете" от един мистериозен мъж,в който беше влюбена близо век.Даде като дар това,което имаше,а той и отвърна с омраза и грубост.Изостави я.
Сама в свят ,в който едва ли можеха да разберат значението на разбитото сърце.Единственото нещо,което я поддържаше жива беше нещото,което бавно растеше вътре в нея.Този сладък спомен я накара да сложи топла усмивка на лицето си.
Да,да тя беше бременна.След девет дълги месеца на криене,лъжи и интриги тя роди момиченце.Живо,здраво и красиво.Даде му името Клементайн.
Нейно Величество бе толкова ограничена с нейния плосък мозък,който не можеше да сътвори една свястна лъжа,която да затвори очите на любопитните.Но не нейната глупост надмина всякакви граници.Само каква идиотка.Повръщаше ми се.
Мислеше,че може да скрие тайната ,че е станала майка.Всичко излезе на масата,когато неочакван гостенин се появи отново в нейния живот-Хоакин,бащата на малкото момиченце.Всичко беше разкрито.Тя го намрази още повече.
Единственото нещо,което ги караше "да се обичат"беше Клео.
Да се върнем на темата за осми февруари.Днес беше рождения ден на Клементайн.
Рейчъл стана и грабна телефона .
-Не мислиш ли,че е време да идваш?-попита тя меко.
Зарадва се,че чу гласа му.

- Ти си Кралица, нямаш ли си достатъчно слуги, които да се грижат за детето, че реши да ме притесняваш? Някои хора, като мен, имат сериозна работа, която изисква тяхното присъствие и намеса! - сопнато рече Хоакин в слушалката, докато запалваше първата за деня цигара, чиито дим изпълни помещението със сивкак ароматен дим.
Детето.
Никога до сега не бе успял да нарече Клео своя дъщеря. Нямаше куража, а може би просто искаше да избяга от отговорността на това да си родител. Нямаше идея как се гледат деца, за Бога, той за себе си дори не можеше да се погрижи! Единственото, което можеше да предложи на Рейчъл бе пари, които тя притежаваше в изобилие.
Ако имаше възможност да постъпи с момиченцето така, както се постпва с къща в случай на развод - изплащане на дялът - с удоволствие щеше да даде и последната монета, само, за да се отърве от отговорност.
Две години. Двадесет и четири месеца, в които той бе виждал Клементайн има-нямма три пъти и от видяното можеше да се съди, че двамата не се харесваха особено. Тя имаше вечно свое мнение, което изразяваше като типична жена - чрез панически крясъци, а той не бе поблазнен от идеята да оглушее още след първите им няколко минути заедно.
- Ох, мамка му, идвам! И ако имаш нещо, с което можеш да я упоиш - използвай го, защото ако не го сториш - ще го сторя аз! - Хоакин наметна коженото си яке върху раменете си и потегли към дома на Рейчъл където щеше да се проведе прословутото тържество по случай рождения ден на Клео.
Бе подготвен за най-лошото пет дузини врещящи пикльовци и същия брой неустоими майки, което щеше да направи и без това кошмарния ден една идея по-адски.

Всяка негова дума я нараняваше,че това бе неговата плът и кръв.Не трябваше ли да му пука поне малко или поне да се преструва.
Днес беше важен ден.Ако не за тях двамата,то за Рейчъл.Тежката година беше вече зад гърба й и това беше първия рожден ден ,който правеше за малкото си момиченце.Това и харесваше.Обаче не й отиваше да бъде майка или да се прави на такава.Всичко правеше грешно.Обратното на това,което трябва.Четеше книги за отглеждане на деца,но й те не помагаха.Клео беше буйна ,неспокойна кипяща от енергия и сила.Точно като баща си.Всеки път щом погледнеше малкото момиченце в очите виждаше него.Понякога можеше да се види как топла сълза се стича по нежното и лица,а друг път любяща усмивка.Как можеше човек ,който ти казваше ,че те обича и наричаше:"моето цветенце" сега вече да те гледа с омраза и търси лошото за теб.
Рейч искаше само да обича и познава детенцето си.Това беше всичко,което някога бе желала за това реши днес той да се грижи за нея.
Клео притежаваше силите и на двамата родители,което я правеше доста опасна дори и за момиче на цели две години.Доста опасна.
Можеше да лети,да предизвика бурия,да става невидима и т.н.Понякога Рейчъл искаше да се махна ,да изчезне и никога да не се върне.Това момиченце и лазеше буквално по нервите,което ,разбира се, мен ме правеше щастлива да гледам Кралицата ни да страда .
Но винаги нещо в нея се пречупваше ,когато тя легнеше на краката й и я наричаше "мамо" последвано от "обичам те".Това я разтапяше.
Хоакин влезе през вратата.Хвърли коженото си яке и седна самодоволно на стола до Рейчъл.

- Добър ден, Ваше величество! - провикна се сарказтично още от коридора Хоакин, забелязвайки разноцветната украса, от която му се повдигаше. Младата прислужница сведе поглед, щом го съзря и безмълвно пое якето му, стараейки се да избегне какъвто и да било зрителен контакт с него.
Расата на Рейчъл таеше към нокрийците нескрита ненавист. И въпреки, че Флориан бе дълбоко уважаван от саяните, расата му бе презирана от последните, които заклеймяваха нокрийците като варварско племе. Те бяха прекалено груби, прекалено дръзки, жестоки и безскрупулни. Далеч от хармоничното съвършенство, което саяните представляваха.
И ето тук се появяваше Хоакин Дел Еър, представителната извадка на своята древна раса. Той беше и се държеше като един голям звяр, за когото изтънчените чувства бяха непознати.
Защо? Защото на чудовищата като него не се позволяваше да обичат, да чувстват, да се умиляват, да се грижат за някого или нещо. Те не бяха създадени да бъдат родители или пък нечии партньори.
- Какво? Нали сама ме повика! - неразбиращо сви рамене Хоакин, виждайки студения, укорителен поглед на Рейчъл, който се вряза дълбоко в него като сребърен кинжал, оставяйки след себе си пареща рана.
- Къде е детето?

Гледайки внимателно Хоакин,опитвайки се да разбере неговия характер ,неговите чувства.За цели 100 годините тя не успя да го направи.Те имаха дете заедно,а на него сякаш не му пукаше.Клео беше забравила лицето на баща си,което нараняваше Рейчъл.Тя не искаше малката й принцеса да отрасне без бащина любов и съвети,но беше сигурна,че така щеше да й е по-добре,като знаеше репутацията на Хоакин.Мислите й бяха прекъснати ,когато в стаята влезна малката хубавица тя се настани удобно в скута на майка си,казвайки името си.
Когато чу думите й тя се сопна за момент.Гледаше внимателно да види реакцията на Хоакин,но той стоеше замръзнал.Сякаш не можеше да чувства.
-Мила,това е Хоакин.Опитай се да запомниш поне неговото име,важно е.Днес той ще те гледа и искам да го слушаш.-казвайки това тя целуна Клео по главата.
Хоакин все още седеше в същата поза,не показвайки никакви чувства.Освен на презрение.Нищо чудно.Не трябваше Рейчъл да го мисли толкова,колкото го,но това беше само неин проблем.
Харесваше това ,че е тук.Всичко хубави моменти си спомняше,но ако беше толкова глупава ,за да си помисли,че отново имат шанс.ИЗВИНЕТЕ.

- Well, hello there, little freak. - каза Хоакин и стана от стола, прикляквайки до малката госпожичка, която стоеше в същата елегантна поза, каквато майка й използваше на времето, за да демонстрира невинността си.
С една дума, Клео беше един миниатюрен клонинг на Рейчъл, с тази разлика, че имаше неговите светли очи и очевидно неговия нрав, защото както забелязваше, момиченцето беше доста палаво и ничии думи не можеха да го усмирят.
Ако трябваше да бъде честен, малката беше очарователна, но понеже Хоакин трябваше да запази своята непоклатимост, трябваше да не издава мислите си. Все пак подобно нещо би подронило репутацията му на непукист, на когото никакви природни закони не влияеха. Особено любовта. Тя в неговия свят бе анатемосана.
- Тааа, аз ще бъда твоята бавачка днес, така, че се надявам, да се разбираме добре. - с движение подобно на онова, които правят фокусниците с ръцете си, когато вадят от шапката зайче, Дел Еър "измъкна" от дланта си малко вързопче, което подаде на детето. Миниатюрната кесийка криеше в себе си семейният медалион на рода Дел Еър, който се предаваше по женска линия. Понеже Хоакин нямаше сестра, той бе останал в семейното кофчеже, чакайки подходящата жена, която сега се бе оказала дъщеря му. Бижуто представляваше бяла вълчица, изработена от слонова кост с алено, рубинено око. Нейните очертания пасваха идеално с черния вълк, който носеше нокриеца на врата си, създавайки от двете висулки идеална малка картинка, символизираща вечната сила на семейството.
- Това е за теб, едно птиченце ми каза, че днес имаш рожден ден. - рече той й сложи герданчето в ръчичката на момиченцето.

Подаръци? Клео обичаше подаръците. Очичките и светнаха в мига, в който мъжа пред нея извади малката кесийка, а след това постави красива верижка в ръката и. Внимателно разгледа красивата висулка, а след минута бижута вече се намираше на малкото и вратле.
-Благодаря, Хоакин! - усмихна се широко малкото дете. Бе запомнила името му, все пак майка и каза, че е важно.
Не знаеше защо, но към него не изпитваше тази неприязън, която таеше към всички останали нейни бавачки. Разбира се, това не значеше че ще бъде по-малко палава. Днес беше рождения и ден и всичко и беше позволено, не че в другите дни не беше, но поне сега майка и нямаше да я мъмри ако белите и достигнат малко по-големи мащаби от приемливите. Рейчъл целуна дъщеря си на излизане, оставяйки я с новата и бавачка, а Клео само това и чакаше. Отиде до Хоакин с голяма усмивка.
- Е, на какво ще играем? - попита тя нетърпеливо. - Да знаеш, че съм много добра на криеница, но днес вече си играх на това. - започна да обяснява малката принцеса на мъжа. - Може също така да пием чай с господин Хандсъм. - посочи тя плюшеното мече в ръцете си. - Или да измислим нещо ново?

Мислите й бяха на друго място,но не и на мястото,където трябваше да са.Тя трябваше вече да започва с подготовката за партито на Клео,но въпроса беше друг можеше ли да я остави в обятията му .Страх премина през крехкото й тяло.Рейчъл трябваше да действа бързо,за да не разбере какво чувства или мисли тя,защото колко й безразлична да изглеждаше той най-добре от всички я познаваше,както и най-дълго.Толкова трагично,толкова очевидно.Спомняше си как се криеха,лъжеха и чакаха с нетърпение следващата си среща,но всичко се промени след като Флориан се замеси между тях.Тя харесваше Флориан,но все още помнеше до болка онзи ден ,в който Хоакин получи гарван от него и после изчезна без дори да каже "сбогом" .Нараненото сърце на Рейч не беше зараснало още.Чувствата ги имаше,но обещанието ,което беше дала пред себе си,че никога отново няма да бъде с него не мислеше да го нарушава.
Надяваше се само на едно да не нарани дъщеря им,но колкото й безразличен да изглеждаше тя дълбоко в себе си знаеше,че той не е такъв.
Стана и тръгна леко към него ,навеждайки се и казвайки :"Моля те,внимавай с нея.Тя ми е всичко."
Обърна се без да му даде възможност да каже или направи нещо и с бързи стъпки излезе от стаята.
Отиваше до магазина да вземе някой неща,които й трябваха.

Явно Рейчъл го взимаше за пълен идиот.
Вярно, Хоакин не се славеше със своята зрялост, мъдрост и улегналост, но това пред него беше дете, а не атомна бомба. Щеше да се справи с Клео...или поне така се надяваше.
Рейчъл беше кралица - имаше свой народ, който да брани, трон, на който да стои и кралство, което да управлява. Но по думите й преди малко личеше, че единственото, което държеше сърцето й топло и все още биещо след всичките житейски разочарования беше малката й дъщеря.
Какъвто и злодей да беше Дел Еър, нямаше да отнеме единствената упора, която саянката имаше в този живот.
- Е, Ваше малко величество...- обърна се той към Клео, която правеше въртеливо движение с краче, очаквайки отговора му. Този жест му напомни майка й, тя имаше същия тик в такива ситуации. - ... аз предлагам да си направим чаено парти с господин Хандсъм. Той ми се вижда малко блед, сигурно е настинал. Един горещ билков чай с липов мед ще му се отрази добре. - Хоакин се наведе и взе момиченцето на ръце, а то обви ръчички около шията му. Двамата тръгнаха към детската стая, последвани от една прислужница.

Грешно ли беше, че когато мънчето шеташе насам-натам чевръсто, на лицето на Хоакин бе изгряла усмивка!? Не искаше да го признае пред себе си, защото това означаваше, че се е примирил с фактът, че изпитва чувства, което бе недопустимо.
За да смекчи угризенията си, той започна да се самоуспокоява, че това е временно явление, което ще отмине в течение на няколко минути, но ето точно тук грешеше.
Когато Клео избърбори онази очарователно сладка реплика за щастието, което очакваше на рождения си ден, Дел Еър буквално искаше да си блъсне главата в стената, за да убие вътрешния си глас, който в момента му нашепваше мръсни истини за неговото безцелно съществуване.
- Всички ще бъдат щастливи днес, дребосък, особено ти. - изпелтечи той, едва-едва поемайки си въздух и обърна глава през прозореца, за да не вижда пред себе си сините очички на момиченцето, в които виждаше своето чудовищно отражение.
- Аз ли? Ами на много, цели триста и петдесет. Знаеш ли колко е това? - е, не очакваше две годишно дете да може да брои, но се почуства длъжен да й каже, все пак тя бе попитала.
- Господин Хандсъм изглежда по-добре. - констатира нокриецът, сменяйки темата, докато още можеше, преди да бе изръсил, че и е баща или нещо такова, което можеше да срине малкият детси свят, в който детето живееше.

Момиченцето се опита да си представи на ум колко точно бяха триста и петдесет години, но не успя да стигне до точен отговор. Но бе чувала, че майка и е на много повече от това. Всяка една мисъл малката Клео свързваше с майка си, може би сега не осъзнаваше колко много значеше тя за нея. Макар че през повечето време я оставя с бавачки, заради липсата и на свободно време малкото момиченце не чувстваше липса на майчина обич в живота си, сякаш знаеше че това не е нещо, което Рейчъл би избрала, ако имаше избор, но в крайна сметка какво разбираше тя?
-Да, аз също мисля така. - съгласи се Клео, гледайки към мечето до нея. Господин Хандсъм беше любимата и играчка. Никога не се разделяше с нея, дори когато излизат някъде с майка си.
-Искаш ли да ти кажа една тайна?- започна малката. Не знаеше защо, но имаше чувството, че каквото и да сподели на мъжа пред себе си, можеше да бъде сигурна, че ще си остане между тях. - Днес без да исках счупих една от любимите вази на мама. Знам, че и е любима, защото често я виждам да я гледа дълго, а и ми го е казвала. - сподели принцесата с нотка вина в гласчето си. Тя стана и изкара изпод купчината плюшени играчки една от детските и чантички и я занесе до Хоакин. - Събрах парченцата тук, за да се опитам да ги поправя. Знам, че когато забележи, че я няма ще бъде много тъжна, за това ако искаш може да ми помогнеш да я поправим, докато я няма. - Всъщност момиченцето си нямаше представа как ще стане това. Вазата се бе разпръснала на хиляди парченца и дори не знаеше дали всички бяха тук, но трябваше да се опита, в противен случай щеше да натъжи майка си, а тя не искаше това.

Отнесената глава на Рейчъл щеше да я погуби някой ден.Беше стигнала пред магазина,когато се сети,че бе забравила списъка с продуктите ,който беше от изключителна важност в момента."По дяволите" помисли си тя и тропна сърдито с крал ,след което изфуча като олимпийски бегач до колата си,за да не губи от ценното си време,което не притежаваше.Точно на празника на дъщеря си ли трябваше да е толкова отнесена?Типично за нейната странна натура!Завъртя ключа,но колата не искаше да тръгва.Рейч пробва един,пробва втори път,но нищо не помагаше.Тя удари ръцете си във волана,ругаейки.Скъпа Рейчъл,не отива на една Кралица да ругае като дърт селянин на пазара.Над главата й сякаш светна крушка.Рейчъл макар и късно се усети,че тя бе саяна и то Кралица при това.Използва леко заклинание и колата тръгна."Хм.." присви устни,мина покрай центъра на града после през няколко окръга,когато най-после беше пред дома си.
Затвори вратата на колата и влезна тичешком вътре.
Тичаше по стълбите и взимаше три стъпала като едно.Минавайки покрай стаята на Клео чу весели гласове и смях,които изпълваха целия замък.По вкамененото й лице пропълзя усмивка.Тя се облегна на вратата и продума:
-Забавлявате ли се?